— Той може да Пътува? — възкликнах аз. Това беше невъзможно!
Макон пристъпи към нас.
— Жалки трикове от треторазреден фокусник.
Джон гледаше Макон с възхита.
— Как го направи? Това, което току-що направи? Знаех, че можеш да създаваш светлина, но какво бе това?
— Парчета мрак. Дупки във вселената, предполагам — отвърна той. — Не е особено приятно занимание.
— Но ти вече си светъл чародеец. Как е възможно да създаваш мрак?
— Сега съм светъл чародеец, но дълги години бях инкубус. В някои от нас съществуват едновременно и Мрак, и Светлина. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всекиго другиго, Джон.
Джон се канеше да каже нещо, когато Ама се провикна към нас.
— Мелхизедек Рейвънуд! За последен път те моля да не се бъркаш в делата ми. Грижи се за своето семейство, аз ще се грижа за моето! Итън Уейт, тръгваме си веднага!
Поклатих глава.
— Не мога.
Ама посочи обвинително с ръка към Макон.
— Ти си виновен! Никога няма да ти го простя, чуваш ли ме? Нито днес, нито утре, нито когато се видим в ада, където ще се озовем и двамата заради греховете си. Заради онзи грях, който ще извърша.
Ама поръси нещо около краката си в кръг. Белите кристалчета блещукаха като снежинки. Сол.
— Амари! — провикна се Макон, но гласът му бе изпълнен с нежност. Знаеше, че тя е много разстроена.
— Лельо Дилайла, чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула. Нуждая се от помощта ви — нареждаше високо Ама, вдигнала поглед към черното небе. — Вие сте кръв от кръвта ми и ви призовавам да ми помогнете да се преборя с този, който застрашава това, което обичам най-силно.
Призоваваше Великите и се опитваше да ги настрои срещу Макон. Почувствах силата на молбата й — отчаянието й, лудостта й, любовта й. Но бе прекалено примесена с погрешни неща, за да бъде правилна. Само тя не можеше да го види.
— Те няма да дойдат — прошепнах аз на Макон. — Опита се и преди да ги повика, но те не се показаха.
— Е, може би им е липсвала подходяща мотивация.
Проследих погледа на Макон — взираше се във водната кула — и видях как фигурите надвиснаха над главите ни на фона на лунната светлина. Великите — предците на Ама от отвъдния свят. Най-накрая бяха отговорили на молбите й.
Ама посочи към Макон.
— Той се опитва да нарани момчето ми и да го отведе от този свят. Спрете го! Постъпете правилно!
Великите гледаха към Макон и за миг притаих дъх. Сула носеше нанизи с мъниста, увити около китката й, като броеница от някаква нейна религия. Дилайла и Айви бяха застанали от двете й страни и не сваляха очи от Макон.
Но чичо Абнър гледаше право към мен, очите му търсеха моите. Те бяха огромни и кафяви и пълни с въпроси. Исках да им отговоря, но не бях сигурен какво точно ме питаше. Явно той сам намери нужните отговори някак си, защото се обърна към Сула и й заговори на гула, креолския език, на който говореха помежду си.
— Направете каквото е нужно! — провикна се отново Ама към мрака.
Великите я погледнаха и се хванаха за ръце. После бавно й обърнаха гръб. Постъпваха правилно. Правеха каквото бе нужно.
Ама нададе сподавен писък и падна на колене.
— Не!
Докато изчезваха, Великите все още се държаха за ръце, с обърнати към Луната лица.
Макон постави ръка на рамото ми.
— Ще се погрижа за Амари, Итън. Независимо дали тя иска помощта ми или не.
Тръгнах към ръждивата метална стълба.
— Искаш ли да дойда с теб? — провикна се Джон зад мен.
Поклатих глава. Трябваше да го направя сам. Сам, колкото е възможно да бъдеш, когато половината от душата ти те следва, където и да отидеш.
— Итън… — обади се Макон. Не можех да се обърна, вече бях хванал перилото на стълбата. — Довиждане, мистър Уейт.
Това беше, няколко нищо незначещи думи. Само това ни бе останало да си кажем.
— Ще се погрижите за нея. — Това не бе въпрос.
— Ще се погрижа, синко.
Стиснах с две ръце перилата на стълбата пред себе си.
— Не! Момчето ми!
Чух писъка на Ама и звука на краката й, които ритаха и бръскаха в земята, докато Макон я държеше и възпираше да ме последва.
Започнах да се катеря.
— Итън Лоусън Уейт…
С всеки раздиращ въздуха писък се изкачвах по-високо. В главата ми се въртеше постоянно една мисъл.
22.XII
Краят
Стоях на върха на бялата водна кула, втренчен в Луната. Нямах сянка, нямаше и никакви звезди — или поне не можех да ги видя. Съмървил се простираше пред мен, разпръснати малки светлинки, чак до чернотата на пресъхналото езеро, което някога беше щастливо място за мен и за Лена. Поне едно от нашите щастливи и любими места. Но сега бях сам. И не се чувствах щастлив. Не чувствах нищо, освен страх — и сякаш всеки миг щях да повърна.
Все още чувах писъците на Ама.
Отпуснах се на колене за секунда, подпирайки се с ръце на боядисания метал. Погледнах надолу и видях сърце, изрисувано с черен маркер. Усмихнах се при спомена как Лена го бе нарисувала тук и се изправих.