Прелестен хаос

И аз вярвам. Но искам да си тук, с мен. Не ми пука дали ще бъде горещо като в ада и всяко листенце ще умре. Без теб нищо няма да има значение.

Знаех колко й е трудно, защото мислех само за едно — как не искам да я оставям. Но не можех да го кажа. Само щеше да влоши нещата.

Не говорим за мъртви листенца и тревички. Знаеш го. Светът ще се самоунищожи, заедно с всички хора, които обичаме.

Лена поклати глава.

— Не ме интересува. Не си представям свят, в който те няма.

— Може би ще успееш да си представиш света, който винаги съм искал да видя. — Пресегнах се към задния си джоб и извадих оттам нагънатата, измачкана карта, която висеше години наред на стената ми. — Може би ще го видиш заради мен. Отбелязал съм маршрутите със зелено. Не си длъжна да я използваш. Но ми се иска някой да го направи. Планирам го отдавна — всъщност през целия си живот. Това са местата от любимите ми книги.

— Помня — каза тя с тих глас. — Джак Керуак.

— А може да си направиш своя карта. — Усетих как тя затаи дъх. — Смешното е, че преди да те срещна исках само да се махна колкото е възможно по-скоро от този град. Малко иронично, не мислиш ли? Никой не може да отиде по-далече оттам, накъдето съм тръгнал, а сега бих дал всичко, за да остана тук.

Лена ме бутна с ръце по гърдите и се отдръпна назад. Картата падна на земята между нас.

— Не го казвай! Никъде не отиваш!

Наведох се и вдигнах картата, на която бяха отбелязани всички места, на които бях мечтал да отида, преди да разбера кое е мястото, където принадлежах.

— Просто ми я пази, става ли така?

Лена се взираше в нагънатия лист, сякаш бе най-опасното нещо на света. После вдигна ръце и свали гердана от шията си.

— Ако ти ми пазиш това.

— Лена, не.

Но той висеше във въздуха между нас и тя просто го пусна — сребристото копче, червената нишка, коледната звезда, всичките й спомени — в дланта ми. Протегнах ръка и повдигнах брадичката й, за да ме погледне.

— Знам, че е трудно, но можем да се престорим, че не се случва. Искам да ми обещаеш нещо.

— Какво? — Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Трябва да останеш тук и да обвържеш новия Ред със заклинания, или каквато там е ролята ти в това. Иначе всичко, което ще направя, ще бъде напразно.

— Не можеш да искаш това от мен. Вече го преживях веднъж, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв, и видя как се справих. Или по-точно, как не се справих — допълни тя с пресипнал глас. — Няма да успея без теб.

Обещай ми, че ще опиташ.

— Не! — разтърси глава Лена с разширени от ужас очи. — Не можеш да се откажеш. Трябва да има друг начин. Все още има време. — Вече изпадаше в истерия. — Моля те, Итън.

Сграбчих я и я притиснах, без да ме интересува дали от допира ни кожата ми щеше да пламне. Щеше да ми липсва всичко от нея.

— Шшш… Всичко е наред, Лена.

Не, не беше.

Заклех се пред себе си, че ще намеря начин да се върна при нея, както майка ми бе открила път към мен. Това бе обещанието, което направих, дори и да не успеех го спазя.

Затворих очи и зарових лице в косата й. Исках да запомня това. Как сърцето й туптеше до моето, когато я прегръщах. Уханието на лимони и розмарин, което ме бе довело до нея, още преди да я познавах. Когато настъпеше моментът, исках това да е последното нещо, което щях да помня. Последната ми мисъл.

Лимони и розмарин. Черна коса и очи в зелено и златно.

Тя не каза нищо повече и аз спрях да я подтиквам да проговори, защото така или иначе не чувахме нищо, освен как сърцата ни се разбиват на парченца и над нас надвисва последната дума, онази, която отказвахме да кажем.

Онази, която щеше да дойде, независимо дали щяхме да я произнесем или не.

Сбогом.

21.XII Счупени бутилки

Когато се прибрах у дома, Ама седеше до кухненската маса. Картите, кръстословиците, „Ред Хотс“ и Сестрите не се виждаха никъде. На масата имаше само една стара, пукната бутилка от кока-кола. Беше от бутилковото дърво, онова, в което Ама така и не успя да улови духа, който искаше. Моят.

Репетирах наум този разговор от мига, в който осъзнах, че аз трябваше да се подложа на изпитанието, не Джон. Мислех си за стотиците различни начини, по които можеш да кажеш на някой, който те обичаше като родна майка, че ще умреш. Какво казваш в такъв случай?

Все още не бях измислил, а сега, когато стоях в кухнята на Ама и се взирах в нея, ми се струваше невъзможно. Но някак си имах чувството, че тя вече го знаеше.

Седнах на стола срещу нея.

— Ама, трябва да говоря с теб.

Тя кимна, като разсеяно въртеше бутилката между ръцете си.

— Признавам, че този път направих всичко погрешно. Мислех, че ти си пробил дяволската дупка във вселената, а се оказа, че съм аз.

— Вината не е твоя.