Прелестен хаос

Стените в стаята вече не бяха стъклени. Изглеждаше така, както в първия ден, когато се срещнахме. Може би по този начин Лена се опитваше да задържи нещата. Като ги върне както са били в началото, когато пред нас имаше море от възможности. Не можех да мисля повече за това…

Навсякъде имаше изписани думи, предполагам, защото така се чувстваше тя.

„КОЙ ЩЕ СЪДИ СЪДИЯТА?“

Не ставаше по този начин. Не можеш просто да върнеш часовника обратно. Нямаше да се получи за никого. Дори за нас.

„НЕ С ТРЯСЪК, А С ШЕПОТ.“

Стореното бе сторено.

Мисля, че тя също го знаеше, защото бе оставила съобщение за мен, изписано по стените на стаята си с черен маркер. Като в доброто старо време.

ДЯВОЛСКА МАТЕМАТИКА

какво е СПРАВЕДЛИВО в свят

който разкъсахме на две

сякаш може да има

половина за мен

и половина за теб

какво е ЧЕСТНО когато

няма нищо

което да поделим

какво е ТВОЕ когато

болката ти е моя

това тъжно уравнение е мое

този тъжен път е мой

това е решението казват те

не плачи

върни се на чина

опитай

да забравиш събирането

умножавай

и решавай

затова тези

които са изоставени

мразят

делението

Отпуснах глава на стената до думите.

Лена.

Тя не ми отговори.

Лена, ти не си изоставена. Ти си оцеляла.

Думите й започнаха бавно да изплуват в съзнанието ми, накъсано…

Няма да оцелея, няма да преживея това. Не можеш да го искаш от мен.

Знаех, че плачеше. Представих си я как лежи на зелената трева в „Грийнбриър“. Това бе следващото място, на което щях да я потърся.

Не бива да си сама. Изчакай ме. Идвам.

Толкова много неща исках да й кажа, че не знаех откъде да започна и просто спрях. Изтрих очи с ръкава на блузата си и отворих раницата си. Извадих резервния маркер, който Лена държеше в нея, така, както хората си държат резервната гума в багажника на колата си.

За пръв път свалих капачката му и стъпих върху момичешкия стол пред нейната стара бяла тоалетна масичка. Той простена под тежестта ми, но ме издържа. А и не ми беше нужно много време. Очите ми пареха от сълзите в тях и ми бе трудно да гледам.

Започнах да пиша по тавана, там, където мазилката бе напукана, над главите ни, където се бяха появявали толкова други думи, по-хубави думи, пълни с надежда.

Не бях голям поет, но пишех истината и това беше достатъчно.

„Винаги ще те обичам.“

Итън

* * *

Открих я да лежи сред овъглената трева в „Грийнбриър“, на същото място, където я бях намерил, когато потроши стъклата на прозорците в училище. Ръцете й бяха пъхнати под главата, както тогава. Взираше се в тънката ивица синьо небе над нас.

Легнах до нея.

Тя не се опитваше да прикрие сълзите си.

— Различно е, знаеш ли? Небето изглежда различно сега.

Говореше на глас, не използваше Келтската нишка. Внезапно говореното бе станало нещо специално. Както и всички други обикновени неща.

— Така ли?

Тя си пое тежко дъх.

— Когато те срещнах за първи път, това ми направи най-голямо впечатление. Погледнах към небето и си помислих: „Ще обикна това момче, защото дори и небето изглежда различно“.

Не можах да й кажа нищо, гърлото ми бе пресъхнало, не можех да дишам.

Но Лена не бе свършила.

— Помня точния момент, в който те видях. Бях в колата си. Ти играеше баскетбол навън с приятелите си. И топката излезе от игрището и ти изтича да я вземеш. И погледна към мен.

— И аз го помня. Не знаех, че си ме видяла.

Тя се усмихна.

— Да те видя ли? Аз почти се блъснах с катафалката.

Погледнах отново към небето.

— Вярваш ли в любовта отпреди първия поглед, Лена?

А ти вярваш ли в любовта след последния поглед, Итън?

След смъртта, това искаше да каже тя.

Не беше честно. Трябваше да се оплакваме за вечерния си час. Да се опитваме да намерим място освен „Дейри Кийн“, където да получим работа през лятото заедно. Да се тревожим дали ще постъпим в един и същи колеж. Не това.

Тя се претърколи по тревата и се отдалечи от мен, хлипаше и скубеше нещастните стръкчета трева, които попаднеха под ръцете й. Отметнах внимателно косата й встрани и й прошепнах:

— Да.

Какво?

Вярвам в любовта след смъртта.

Лена изхлипа.

Може би така ще го помня, Лена. Може би за мен животът след смъртта ще бъде да те запомня.

Тя се обърна и ме погледна.

— Искаш да кажеш, както майка ти помни теб?

Кимнах.

— Не знам в какво точно вярвам. Но заради теб и заради майка ми знам, че вярвам.