Прелестни създания

След това седнах на чина до нея, право в Ничията земя, от страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя може да вижда. Емили ме погледна невярващо. Не знам защо го направих. Самият аз бях също толкова шокиран, колкото и тя. Никога в живота си не бях сядал на първия чин. Звънецът удари преди Емили да може да каже нещо, но това нямаше значение; знаех, че по-късно все някак щях да си платя. Лена отвори тетрадката си и спря да обръща внимание и на двама ни.

— Можем ли да започваме вече? — Мисис Инглиш гледаше към нас от бюрото си.

Емили се запъти към обичайното си място отзад, далеч от предните редици, за да не й се налага да отговаря на никакви въпроси, както прави по цяла година, а днес, за да бъде далече и от племенницата на стареца Рейвънуд. И далеч от мен. Доста освобождаващо, въпреки че ми се наложи петдесет минути да анализирам отношенията на Джем и Скаут, без да съм чел главата.

Когато звънецът сложи край на мъките ми, се обърнах към Лена. Не знаех какво да й кажа, но исках да започна отнякъде. Може би очаквах, че ще ми благодари. Но тя не отрони и дума, докато прибираше книгите и тетрадките си обратно в чантата си.

156. Не беше написала дума на ръката си.

Беше написала число.

Лена Дюшан не ми проговори — нито този ден, нито тази седмица. Това обаче не ме спря да си мисля за нея, нито да я виждам на практика навсякъде, където се опитвах да не гледам. Не че тя ме притесняваше, не съвсем. Не ставаше дума за това как изглежда на външен вид — определено страхотно, макар винаги да носеше неподходящите според тукашните представи дрехи и овехтелите кецове. Нито за това, което казваше в час — обикновено нещо, което никой друг не би си помислил, а ако му хрумнеше, не би се осмелил да го каже на глас. Не се безпокоях и от факта, че е различна от всички други момичета в гимназията. Това си беше напълно очевидно.

Не, чувствах се зле, защото тя ме накара да проумея колко много приличам на останалите, макар да се стараех да покажа, че не съм като тях.

През целия ден валеше. Имах час по керамика, предмет, известен и като ГА-то — „гарантирано А“, защото се завършва с минимално усилие. Записах се в ГА-то миналата пролет, понеже трябваше да попълня задължителните си часове по изкуства, а отчаяно се опитвах да стоя настрана от оркестъра, който постоянно вдига ужасяващ шум от приземния етаж под ръководството на свръхентусиазираната, кльощава и леко налудничава мис Спайдър. Савана седеше до мен. Аз съм единственото момче в този клас и по тази причина нямам никаква представа какво се очаква да правя тук.

— Днес ще експериментираме. Няма да бъдете оценявани затова. Почувствайте глината. Освободете съзнанието си. И се опитайте да не обръщате внимание на музиката от долния етаж. — Мисис Абернати потръпна, когато оркестърът заскрибуца нещо, което с голямо въображение можеше да се оприличи на „Дикси“13.

— Поемете си дълбоко дъх. Открийте пътя към душата си.

Седнах пред грънчарското колело и се загледах в глината, която се въртеше пред мен. Въздъхнах. Беше почти толкова зле, колкото и оркестърът. После, тъкмо когато атмосферата в стаята се успокои и бръмченето на колелата заглуши разговорите на задните редици, музиката от приземието се промени. Зазвуча цигулка или може би виола, не бях сигурен. Мелодията беше красива и тъжна едновременно, и някак различна. В суровите звуци на тази музика имаше повече талант, отколкото мис Спайдър беше имала удоволствието да дирижира през целия си живот. Огледах се — изглежда, че никой друг не забелязваше музиката. А звуците влизаха право под кожата ми.

Разпознах мелодията и след секунди вече чувах и думите в главата си така ясно, както ги слушах на айпода си. Този път обаче бяха различни:

„Шестнайсет луни, шестнайсет години…
И ето, звук и гръм оглуши ни.
Шестнайсет мили остават, ще дойде тя,
шестнайсет се плашат, шестнайсет търсят страха…“

Гледах въртящото се колело, но изведнъж очертанията на бучката глина започнаха да се размиват пред мен. Колкото повече се взирах, толкова повече стаята се замъгляваше и се сливаше с нея. В един момент глината се завъртя около класната стая, около масата, а аз се въртях на стола си заедно с нея. Всички бяхме свързани в постоянното движение на този вихър, роден от ритъма на мелодията, идваща от музикалната зала. Накрая цялата стая около мен изчезна. Бавно протегнах ръка и прокарах пръст по глината.

После нещо просветна в съзнанието ми и въртящата се стая се разпадна на малки парченца, а на нейно място се появи друг образ…

Падах.

Ние падахме.

Отново сънувах онзи сън. Видях ръката й. Видях своята ръка, сграбчваща нейната, пръстите ми се забиваха в кожата й, обхванали китката й в отчаян опит да я задържат. Но не успяваше. Усещах как пръстите й се отпускат.

— Итън!

Исках да й помогна, да я хвана. Исках го повече от всичко, което съм искал в живота си. И тогава тя се изплъзна от ръката ми…