Прелестни създания

Тя прибра черните си къдрици зад ушите, а светлината от лампите се отрази в черния лак на ноктите й. Ръцете й бяха целите изцапани с мастило, сякаш беше писала по тях. Вървеше по коридора, без да обръща внимание на никого, все едно всички ние бяхме невидими. Имаше най-зелените очи, които бях виждал някога, толкова зелени, че този нюанс сигурно беше някакъв нов цвят, който досега не беше съществувал.

— О, да, секси е — каза Били.

Знаех какво си мислят. За секунда се бяха поколебали дали да не зарежат гаджетата си заради шанса да я свалят. За секунда тя беше нова възможност.

Ърл я огледа бързо, после хлопна вратичката на своето шкафче.

— Да, ако забравиш факта, че е изрод.

Имаше нещо в начина, по който го каза, или по-скоро в причината, заради която го направи. Тя беше изрод, защото не беше от Гатлин, защото не се натискаше да влезе в отбора на мажоретките, защото не му хвърли втори поглед, нито дори първи. Във всеки друг ден щях да пусна забележката му покрай ушите си и да си трая, но днес не можах да се сдържа.

— Значи автоматично е изрод, така ли? Защо? Защото не носи униформа на мажоретка или къса поличка и не е блондинка?

Изражението на лицето на Ърл не беше трудно за разчитане. Това беше един от случаите, в които трябваше да следвам водача на глутницата, а аз не изпълнявах своята част от уговорката.

— Защото е Рейвънуд.

Брутално ясно послание. Секси е, но дори не си помисляй! Тя вече не беше възможност. Все пак това не ги възпираше да я гледат и те я гледаха. Всички в коридора бяха приковали поглед в момичето със сивата рокля. Като ловци, които следяха плячката през мерника на оръжието си.

А тя продължаваше да върви спокойно между нас. В непривичната за междучасието тишина се чуваше само как странната верижка подрънква около врата й.

След няколко минути стоях пред вратата на кабинета по английски език. Ето я. Лена Дюшан. Новото момиче, което и след петдесет години щеше да бъде наричано така (а можеше да си остане просто и „племенницата на стария Рейвънуд“), подаваше розовото листче с информацията за преместването си на мисис Инглиш, която присви силно очи, за да го разчете.

— Объркали са графика с часовете ми и вътре липсва английският — обясняваше Лена. — Сложили са ми два часа американска история, за да покрия и миналогодишния материал, а аз съм минала и двете години в предишното си училище. — Звучеше разочаровано, а аз се опитах да не се разсмея. Тя никога не беше учила тази американска история, която преподава мистър Лий.

— Разбира се. Намерете си свободно място. — Мисис Инглиш и подаде копие на „Да убиеш присмехулник“. Книгата имаше вид, сякаш никога не е била отваряна, и най-вероятно откакто съществуваше филмът, това наистина беше така.

Новото момиче вдигна поглед и видя, че го гледам. Извърнах очи встрани, но беше късно. Исках да остана сериозен, но бях засрамен, а това ме накара да се усмихна по-широко. Тя май не забеляза.

— Няма нужда. Нося си своя. — Момичето извади книга от чантата си. Книга с твърди корици и с дърво, гравирано отгоре. Изглеждаше стара и много ценна и определено четена повече от един път. — Това е една от любимите ми книги. — Каза го така, сякаш не беше нещо странно. Сега вече я зяпнах открито.

Усетих силен удар по гърба си и Емили влетя в стаята буквално през мен, все едно че не бях там, което беше типичният й начин за появяване. Не се обърна, но очакваше да я последвам до задните чинове, където сядаха нашите приятели.

Новото момиче се настани на едно празно място на първата редица в Ничията земя, точно пред бюрото на мисис Инглиш. Грешен ход. Всички знаеха, че не бива да се сяда там. Мисис Инглиш има едно изкуствено око и ужасен слух, какъвто получаваш, ако семейството ти притежава единственото стрелбище в окръга. Ако човек седнеше където и да било другаде, освен точно пред бюрото й, тя не можеше да го види и нямаше да го пита нищо. Сега Лена щеше да отговаря на въпросите вместо всички останали.

Емили изглежда искаше да се забавлява и когато мина покрай нея, ритна чантата й. Учебниците и тетрадките на Лена се разпиляха по пътеката между чиновете.

— О… — Емили се наведе и вдигна измачкана тетрадка със спирала, останала почти без корици. Държеше я с една ръка, все едно беше мъртва мишка. — Лена Дюшан. Така ли се казваш? Мислех, че си Рейвънуд.

Лена вдигна бавно лице към нея.

— Може ли да си я получа обратно?

Емили започна да прелиства тетрадката, като че ли не я беше чула.

— Това дневникът ти ли е? Да не би да си писателка? Супер.

Лена протегна ръка към нея.

— Моля.

Емили затвори рязко тетрадката и я премести в другата си ръка, за да бъде по-далече.

— Мога ли да я взема за малко? Бих искала да прочета нещо твое.

— Аз бих искала да ми я върнеш сега. Моля. — Лена се изправи. Събитията вземаха интересен обрат. Племенницата на стария Рейвънуд беше на път да се закопае — в училището нямаше по-злопаметен човек от Емили.

— Първо трябва да се научиш да четеш. — Изтръгнах тетрадката от ръката й и я подадох на Лена.