Прелестни създания

— Итън, какво правиш? — Гласът на мисис Абернати звучеше притеснено.

Отворих очи и се опитах да се фокусирам, да се върна в реалността. Сънувах тези сънища, откакто почина мама, но за първи път ми се случваше денем. Погледнах към мръсната си, покрита със сива, засъхваща глина ръка. На глината на грънчарското колело също имаше отпечатък на ръка, сякаш току-що бях изтрил това, по което бях работил. Вгледах се по-отблизо. Ръката не беше моята, беше много по-малка. Ръка на момиче.

Нейната.

Под ноктите си виждах остатъци от глината, полепнала там, когато се опитвах да я задържа за китката.

— Итън, поне се постарай да направиш нещо. — Мисис Абернати ме потупа по рамото и аз трепнах от изненада. Навън се чу грохотът от поредната гръмотевица.

— Но, мисис Абернати, мисля, че душата на Итън общува с него. — Савана се изкикоти, навеждайки се към мен, за да види по-добре. — Мисля, че ти казва да отидеш на маникюр, Итън.

Момичетата около мен започнаха да се смеят. Размазах отпечатъка от ръката с дланта си, за да не го види никой. Станах и се избърсах в дънките си тъкмо когато би звънецът за края на часа. Грабнах раницата си и изтичах от стаята. Когато вземах завоя на коридора, се подхлъзнах с мокрите си кецове по пода, а докато прескачах по две-три стъпала към долния етаж, за малко да се пребия заради развързаните си връзки. Не ми пукаше. Исках да разбера дали не съм си въобразил всичко.

Блъснах вратата на музикалния салон с двете си ръце. Сцената беше празна, а музикантите си бяха тръгнали. Бях се объркал и докато всички се качваха нагоре по стълбите, аз слизах, но бях пропуснал да видя кой е минал покрай мен. Поех дълбоко дъх, но още преди да подуша въздуха, знаех какво е уханието, което изпълваше стаята.

Лимони и розмарин.

На подиума мис Спайдър прибираше нотните листове, разпръснати по сгъваемите столове, на които се разполагаше жалкият оркестър на гимназия „Джаксън“. Приближих се до нея.

— Извинете, госпожо. Кой изпълни последната песен?

Тя ми се усмихна.

— Имаме чудесно попълнение в струнната секция. Цигулка. Момичето току-що се е преместило в града…

Не. Не можеше да бъде. Не и тя.

Обърнах се и изтичах от салона, преди да чуя името.

* * *

След края на осмия час, както обикновено, Линк ме чакаше пред шкафчетата ни. Приглаждаше с ръка вечно стърчащата си коса и се опитваше да изпъне намачканата си вехта фланелка на „Блек Сабат“.

— Линк, човече, трябват ми ключовете ти.

— Ами тренировката?

— Няма да дойда. Трябва да свърша нещо.

— Пич, к’во става?

— Просто ми дай ключовете на колата. — Трябваше да се махна оттук. Сънувах странни сънища, чувах песни, а сега изперках, или както и да се наричаше онова с глината, посред бял ден по средата на часа. Не разбирах какво става с мен, но със сигурност знаех едно. Работата не вървеше на добре.

Ако мама беше жива, вероятно щях да й кажа всичко. Тя беше такава, наистина можех да споделям с нея. Но нея я нямаше, татко се беше погребал в кабинета си, а ако Ама разбереше, щеше цял месец да сипе сол по ъглите на стаята ми, за да прогони злите сили.

Бях сам.

Линк ми подаде ключовете за Бричката.

— Треньорът ще те убие.

— Знам.

— И Ама ще научи, че си пропуснал тренировката.

— Знам.

— И ще ти рита задника от училището до границата на щата. — Грабнах ключовете, а той ми помаха с ръка, все едно се сбогуваше с мен. — Не бъди глупав.

Обърнах се и се изстрелях навън. Прекалено беше късно за такива съвети.

11.IX Сблъсъкът

Докато стигна до колата, бях абсолютно мокър. Бурята се вихреше вече цяла седмица. Всички радиостанции постоянно излъчваха сведения за времето и съвети за пътуващите, но радиото в колата на Линк лови само три музикални канала, а те си спестяваха тези прогнози. Надвисналите над мен облаци бяха абсолютно черни и тъй като в момента беше сезонът на ураганите, този факт не биваше да бъде пренебрегван. Всяко дете, израснало тук, е истински познавач на облаците. Но точно сега дори това не можеше да ме спре. Трябваше да си проясня главата, да помисля на спокойствие, да се махна… Въпреки че не знаех накъде съм тръгнал.

Наложи се да включа на дълги дори само за да изляза от паркинга. Не виждах на повече от метър пред колата. Определено не беше ден за шофиране. Една светкавица проряза мрачното небе над мен. Преброих, както ме беше учила Ама преди години — едно, две, три… Чу се силен гръм, което означаваше, че гръмотевицата беше паднала наблизо — според изчисленията на Ама най-много на три километра.

Спрях на светофара пред гимназията, един от трите в града. Не знаех какво да правя. Дъждът барабанеше по покрива на Бричката. Радиото беше намалено докрай, но въпреки това ми се струваше, че чувам нещо. Усилих го и песента направо ме заля от калпавите колони на Линк.

„Шестнайсет луни“.

Песента, която изчезна от плейлистата ми. Песента, която никой друг изглежда не чуваше. Песента, която Лена Дюшан свиреше на цигулката си. Песента, която ме подлудяваше.

Светна зелено и потеглих. Карах, но всъщност самата кола ме водеше. Не аз избирах посоката.