Прелестни създания

Когато стъпих на второто стъпало, цялата къща се разтресе. Многобройните свещи от древния полилей над главата ми се разклатиха и по лицето ми покапа восък. Потреперих и отстъпих назад. Без никакво предупреждение стълбата се изви нагоре, измъкна се изпод краката ми и аз се изтърсих по задник, плъзгайки се по гладкия под почти до другия край на стаята. Рийс и леля Дел успяха да отскочат встрани, но повлякох Риан със себе си.

Станах и се провикнах към горния етаж.

— Лена Дюшан! Ако направиш този номер със стълбите още веднъж, лично аз ще те докладвам на Дисциплинарния комитет! — Пристъпих отново — първото стъпало, после второто… Нищо не се случи. — Ще се обадя на мистър Холингсуорт и ще свидетелствам, че си опасна лунатичка. — Вземах по две стъпала наведнъж. — Защото, ако се държиш така с мен, наистина заслужаваш да те наричат така. — След това я чух, гласът й се появи в главата ми.

Не разбираш.

Знам, че си уплашена, Лена, но ако отблъскваш всички, това няма да подобри нещата.

Махай се.

Не.

Сериозно, Итън. Върви си. Не искам нещо да ти се случи.

Не мога.

Вече стоях пред вратата на спалнята й, опрях лицето си до студеното бяло дърво. Исках да бъда с нея, толкова близо, колкото беше възможно, без да получа нов сърдечен удар. И ако това беше най-близкото, което тя щеше да ми позволи, стигаше ми. Поне засега.

Тук ли си, Итън?

Тук съм.

Страх ме е.

Знам, Лена.

Итън, не искам да те нараня.

Няма да го направиш.

Не искам да те напусна.

Няма да стане.

Ами ако го направя?

Ще те чакам.

Дори ако съм Мрак?

Дори ако си най-дълбокият Мрак на света.

Тя отвори вратата и ме пусна вътре. В стаята гърмеше музика. Познавах песента. Това беше нейна гневна, почти метъл версия, но все пак я разпознах.

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
шестнайсет най-страшни кошмара…
Шестнайсет пъти плача в съня ти,
а ти пропадаш в години камара…“

Изглеждаше все едно е плакала цяла нощ. Сигурно така и беше. Когато докоснах лицето й, усетих, че още е покрито със сълзи. Стиснах я в прегръдките си и започнахме леко да се олюляваме, докато песента продължаваше да звучи.

„Шестнайсет луни, шестнайсет години…
И ето, звук и гръм оглуши ни.
Шестнайсет мили остават, ще дойде тя,
шестнайсет се плашат, шестнайсет търсят страха…“

През рамото й видях, че в стаята й е пълен хаос. Мазилката на стените беше паднала, всичките й дрехи бяха разхвърляни по пода, сякаш вътре беше влизал крадец и бе тършувал навсякъде. Прозорците бяха счупени. Без стъклата тънките метални решетки придаваха на стаята напълно вид на затворническа килия в древен замък. Затворничката се притисна до мен, а мелодията продължаваше да се носи около нас.

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
шестнайсет страха в нощта.
Шестнайсет ламтят за сферите фини,
шестнайсет пищят, но само един ме позна…“

Последния път, когато бях тук, таванът беше почти напълно покрит с думи, изразяващи най-дълбоките и тайни страхове на Лена. Сега обаче цялата стая беше изписана с изящния й почерк. По края на тавана пишеше: „Самотата ще спаси от теб онзи, когото обичаш/Макар да знаеш, че повече никога няма да го докоснеш“. На стените: „Дори загубено в мрака/сърцето ми ще те намери“. На рамката на вратата: „Душата умира на ръката на онзи, който я държи“. По огледалата: „Ако открия място, където да избягам/да се скрия, ще бъда там още на мига“. Дори тоалетната й масичка беше изписана: „Най-мрачната дневна светлина ме откри тук/Тези, които чакат, винаги ме наблюдават“. И още едно изречение, което казваше всичко: „Как можеш да избягаш от себе си?“. Виждах историята й в думите, чувах я в музиката:

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
луната зове те, часът наближава.
Тез страници гонят Мрака навън,
Силите лекуват туй, що огън изгаря…“

След това електрическата китара заглъхна и чух нов стих, края на песента.