Прелестни създания

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
сега е дошъл на страха ти денят.
Призови се или ще бъдеш призована,
луна или слънце, удари часът.
Кръв ли проливаш, проливаш сълзи…
Създавай, руши…
Не се колебай, сама избери!“

Китарата спря и в стаята се възцари тишина.

— Какво мислиш за…

Тя постави ръката си на устата ми. Не можеше да понесе да говорим за това. Никога досега не я бях виждал толкова наранена. Леден вятър изпълваше цялата стая, обгръщаше я, минаваше покрай нея и излизаше през вратата зад нас. Не знаех дали бузите й са зачервени от студа или от сълзите. Седнахме на леглото й и се сгушихме един в друг в толкова плътна прегръдка, че в един момент вече бяхме едно тяло. Не се целувахме, но сякаш го правехме. Досега не бях подозирал, че двама души могат да бъдат толкова близки помежду си.

Сигурно така се чувства човек, когато обича някого и осъзнае, че ще го загуби. Дори ако все още го държи в прегръдките си.

Лена трепереше. Чувствах всяка костица от тялото й, движенията й бяха абсолютно несъзнателни. Протегнах се, за да взема завивката от леглото и да се загърнем с нея. Лена се притисна още по-силно към мен и придърпа завивката над главите ни. Бяхме заедно в нашата малка тъмна пещера, само ние двамата. „Пещерата“ се затопли от дъха ни. Целунах студените й устни и тя ми отвърна. Прониза ме познатия изгарящ удар, сякаш ме удари ток, когато устните й стигнаха до ямката на шията ми.

Мислиш ли, че можем да останем така завинаги, Итън?

Можем да правим каквото си поискаме. Днес е рожденият ти ден.

Усетих как застина в ръцете ми.

Не ми припомняй.

Донесох ти подарък.

Тя повдигна завивката, за да пропусне малко светлина.

Казах ти да не го правиш.

И кога съм слушал какво ми казваш? Освен това Линк ми каза, че когато някое момиче заяви, че не иска подарък за рождения си ден, това означава, че иска, и най-добре да е бижу.

Това не важи за всички момичета.

Добре. Разбрах.

Тя се покри отново със завивката и се сгуши в мен.

Е?

Какво?

Бижу ли е?

Мислех, че не искаш подарък?

Просто съм любопитна.

Отметнах завивката. Студеният въздух ни удари едновременно. Бързо извадих малка кутийка от джоба на дънките си и се пъхнах светкавично пак под топлото покривало. Повдигнах съвсем лекичко единия край, за да може Лена да види кутийката.

— Пусни я. Много е студено.

Направих го и бяхме заобиколени отново от тъмнина. Кутийката започна да сияе със зелена светлина и видях как от пръстите на Лена излизаше бледо сияние, докато развързваше сребристата панделка. Сиянието се разрасна, стана по-топло и по-ярко, и вече виждах съвсем ясно лицето й.

— Това е нещо ново. — Усмихнах й се сред зелената светлина.

— Знам. Започна, след като се събудих тази сутрин. Независимо какво си мисля, непрекъснато стават подобни неща.

— Не е зле.

Тя погледна замислено кутийката, сякаш беше чакала прекалено дълго и сега се колебаеше дали да я отвори. Струваше ми се, че това е единственият подарък, който Лена щеше да получи днес. Освен купона изненада, за който нямаше да й кажа до последната минута.

Купон изненада?

О…

Сигурно се шегуваш.

Кажи го на Ридли и Линк.

Какво? Определено ще бъде изненада, но купон — едва ли.

Стига, просто отвори кутийката.

Лена ме погледна и отвори малката кутийка. Заля ни още светлина, макар самият подарък да нямаше нищо общо с това. Чертите на лицето й омекнаха и разбрах, че съм се отървал от кавгата заради купона. Така стояха нещата с момичетата и бижутата. Кой да знае? Линк отново се оказа прав.

В кутийката имаше колие, нежно и блестящо — верижка, на която беше закачена халка. Халката всъщност представляваше три преплетени като венец златни кръга, всеки с различен оттенък — единият беше леко розов, другият — жълт, а третият — бял.

Итън! Харесва ми!

Целуна ме сигурно сто пъти, но аз не спирах да говоря въпреки продължаващите целувки. Защото чувствах, че трябва да й го кажа, преди да си го сложи, преди да се случи нещо.

— Беше на майка ми. Взех го от старата й кутия за бижута.

— Сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?

Кимнах. Не можех да се преструвам, че не е нищо особено. Лена знаеше какво изпитвах към майка си. Чувствах се облекчен, че и двамата можем да го признаем.