Прелестни създания

Тя не беше обзета като мен от мрачни мисли. Напротив, сякаш тъкмо се беше отървала от тях. Не беше чула моите, не знаеше за Ама и Макон. Просто искаше да ме види. Предполагам, че нещо от това, което бях казал миналата нощ, все пак беше влязло в главата й. Може би искаше да ни даде шанс. Усмихнах се, докато отварях белия хартиен плик.

— Надявам се, че си гладен. Наложи се да се преборя с дебело ченге заради тях. — Отби колата встрани до бордюра.

— Значи просто мина да ме вземеш и да ме закараш на училище? — Това беше нещо ново.

— Не. — Свали стъклото на прозореца, сутрешният бриз развя къдриците й. Този път беше просто вятър.

— Нещо по-добро ли имаш предвид?

Лицето й грейна.

— Защо? Нима е възможно да има нещо по-добро от това да прекараш ден като този в гимназия „Джаксън“, лоното на тъпотата?

Беше щастлива. Когато завъртя волана, забелязах ръката й. Нямаше мастило. Нямаше числа. Нямаше отброяване на дните до рождения й ден. Не се тревожеше за нищо, не и днес.

120. Знам, че бяха толкова, сякаш бяха написани с невидимо мастило на моята ръка. Сто и двайсет дни преди да се случи това, от което Макон и Ама толкова се страхуваха.

Погледнах през прозореца, когато излязохме на път номер 9, и си пожелах Лена да остане в това настроение колкото се може по-дълго. Затворих очи и започнах да си повтарям баскетболните термини. Заслон и контразаслон. Смесена защита. Ниско подаване. Преса по цялото игрище.

Докато стигнем до Съмървил, знаех накъде сме се запътили. Имаше само едно място, където тийнейджърите като нас можеха да отидат в града, освен последните три реда на киното.

Катафалката вдигна пушилка, завивайки зад водната кула в края на полето.

— Ще се… натискаме? Сериозно? Зад водната кула? Сега? — Линк никога нямаше да ми повярва.

Двигателят заглъхна. Стъклата бяха свалени, наоколо беше спокойно и вятърът леко подухваше през нейния прозорец и излизаше през моя.

Нали затова идват хората тук?

Да, не… Не и хората като нас. Не и по средата на деня, когато трябва да сме на училище.

Поне веднъж не може ли да сме като тях? Винаги ли трябва да бъдем себе си?

На мен ми харесва да сме такива, каквито сме.

Лена отпусна седалката си назад, аз отпуснах своята и я придърпах в скута си. Усещах я, топла и щастлива, как се обвива около мен.

Значи това било натискането?

Изкикоти се и отмахна няколко кичура, паднали над очите ми.

— Какво е това? — Сграбчих я за ръката. От китката й висеше гривната, която Ама беше дала на Макон миналата нощ в тресавището. Стомахът ми се обърна, знаех, че настроението на Лена щеше да се промени. Трябваше да й кажа.

— Чичо ми я даде.

— Свали я. — Завъртях я около китката й, търсейки възел, който да развържа.

— Какво? — Усмивката й изчезна. — За какво говориш?

— Свали я.

— Защо? — Тя дръпна ръката си далече от мен.

— Нещо се случи тази нощ.

— Какво?

— След като се прибрах вкъщи, проследих Ама до Уейдърс Крийк, където живее. Тя се измъкна от нас посред нощ, за да се срещне с някого в тресавището.

— С кого?

— С твоя чичо.

— Какво са правили там? — Лицето й стана бяло като тебешир. Можех да кажа със сигурност, че с натискането беше свършено.

— Говореха за теб, за нас. И за медальона.

Сега вече напълно привлякох вниманието й.

— Какво за медальона?

— Той е някакъв вид талисман, свързан с тъмните сили, каквото и да означава това, и чичо ти каза на Ама, че не съм го заровил. Направо бяха изперкали от страх заради това.

— Откъде знаят, че е талисман?

Започвах леко да се нервирам. Очевидно Лена не се фокусираше върху по-важната част от историята.

— А какво ще кажеш за това, че те двамата въобще се познават? Знаела ли си, че чичо ти общува с някого от града, с Ама например?

— Не, но аз не съм срещала всички хора, които той познава.

— Лена, те говореха за нас. За това как трябва да се отървем от медальона и да не ни позволяват да се виждаме. Останах с впечатлението, че според тях аз съм заплаха. Чичо ти мисли, че…

— Какво?

— Той мисли, че притежавам някакви сили.

Тя се изсмя високо, което ме подразни още повече.

— Защо ще смята така?

— Защото доведох Ридли в „Рейвънуд“. Той каза, че трябва да имам сили, за да го направя.

Лена застина.

— Прав е. — Не беше точно отговорът, който очаквах.

— Шегуваш се, нали? Ако имах някакви сили, не мислиш ли, че щях да съм наясно с това?

— Не знам.

Тя може и да не знаеше, но аз знаех. Баща ми беше писател, а майка ми по цял ден четеше дневниците на мъртви генерали от Гражданската война. Бях на светлинни години от това да съм магьосник, чародеец, вещер или каквото там беше, освен ако вбесяването на Ама не се смята за свръхсила. Явно е имало някаква пробойна в защитата им, благодарение на която Ридли е влязла в къщата. Някоя от алармите в охранителната система на чародейците беше „изключила“.

Лена сигурно беше стигнала до същия извод.