Прелестни създания

Имаше и нещо друго, нещо във въздуха. Силно и завладяващо като лимоните и розмарина. И същевременно напълно различно — по две причини. Южняшкият жасмин не цъфти през есента, само през пролетта, и обикновено не расте из блатата. Но този явно не знаеше за това. Беше тук. Ароматът не можеше да се сбърка. Имаше нещо невъзможно в него, като всичко друго, случило се тази вечер.

Наблюдавах къщата. Нищо. Може би Ама просто беше решила да се прибере у дома. Може би татко знаеше, че е излязла, и аз се размотавах посред нощ рискувайки да бъда изяден от алигатори, за нищо.

Тъкмо се канех да тръгна обратно към блатото и се ядосвах, че не се бях сетил да роня трохички по пътя на идване като героите от приказките, когато вратата отново се отвори. Ама стоеше в светлината на прага, пъхайки неща, които не можех да видя, в старата си бяла лачена чанта. Беше облечена в най-хубавия си бледолилав костюм, с който ходеше на църква, носеше бели ръкавици и елегантна шапка с цветя.

Запъти се отново към тресавището. Защо беше облечена така?! Колкото и да не ми допадаше пътуването до къщата на Ама, влаченето през блатото пеша беше още по-лошо. Калта беше толкова гъста, че всеки път, когато си вдигнех краката, по обувките ми сякаш беше полепнал цимент. И с всяка стъпка ставаше по-зле. Не можех да си представя как Ама се придвижва тук на нейната възраст, и то с тази рокля!

Тя изглежда обаче знаеше много добре къде отива. Най-накрая спря на едно по-чисто място, обрасло с висока трева и кални бурени.

Клоните на кипарисовите дървета се преплитаха с клоните на плачещите върби и образуваха нещо като покров над полянката. По тялото ми премина студена тръпка, въпреки че все още беше около двайсет градуса. Дори след всичко, което бях видял тази нощ, в това място имаше нещо особено зловещо. От водата идваше мъгла, просмукваше се отстрани като пара, излизаща от капака на вряща тенджера. Приближих се по-близо. Ама вадеше нещо от чантата си, белият кожен лак искреше на лунната светлина.

Кости. Приличаха на пилешки.

Тя прошепна нещо над костите, а после ги постави в малка кожена торбичка, почти същата като тази, в която беше сложила медальона, за да намали силите му. Порови още из чантата си, извади кърпа за ръце, каквато можеш да видиш в тоалетните на луксозните хотели, и забърса калта от полата си. В далечината се виждаха бледи светлини като искрящи светулки в мрака. Имаше и музика — бавна, страстна музика, и смях. Някъде там, извън блатото, хората пиеха и танцуваха.

Ама вдигна глава нагоре. Нещо беше привлякло вниманието й, но аз не чувах нищо.

— Можеш да се покажеш. Знам, че си тук.

Замръзнах от ужас. Беше ме видяла.

Оказа се обаче, че не говори на мен. От знойната мъгла бавно излезе Макон Рейвънуд, пушейки пура. Изглеждаше напълно спокоен, сякаш току-що бе пристигнал с лимузина и шофьор, а не беше газил през мръсната черна тиня. Беше облечен безукорно, както обикновено, с една от своите бели колосани ризи.

И нямаше нито едно петно по него. Ама и аз бяхме покрити с кал и тиня до коленете, а Макон Рейвънуд стоеше там без нито една прашинка по дрехите си.

— Точно навреме. Знаеш, че не разполагам с цяла нощ Мелхизедек. Трябва да се връщам. И не смятам, че е много любезно от твоя страна да ме караш да бия целия път от града. Грубо е. Да не споменавам, че е и неудобно. — Изсумтя недоволно. — Некомфортно, бих казала.

Н.Е.К.О.М.Ф.О.Р.Т.Н.О. Единайсет водоравно. Повторих си го буква по буква наум.

— Аз самият имах доста интересна вечер, Амари, но въпросът изисква незабавното ни внимание. — Макон пристъпи към нея.

Ама се отдръпна и насочи към него пилешка кост. Май беше от крак.

— Стой където си. Не ми харесва да съм навън в такава нощ с някой от твоя вид. Ама въобще не ми харесва. Стой си в твоята част, а аз ще стоя в моята.

Той отстъпи небрежно назад, издишайки силна струя дим във въздуха.

— Както казах, определено развитие на събитията изисква незабавното ни внимание. „Луната, когато е най-пълна, е най-далече от слънцето.“ Цитирам твоите добри приятели, Духовенството.

— Не се дръж надменно с мен, Мелхизедек. Какво е чак толкова важно, че ме извади от леглото посред нощ?

— Между другите нещица, медальонът на Женевиев например.

Ама почти проплака и вдигна с рязък жест шала на носа си. Очевидно дори не можеше да понесе думата „медальон“.

— Какво за това нещо? Казах ти, обвързах го с клетва и заповядах на момчето си да го върне обратно в „Грийнбриър“ и да го зарови. Не може да причини вреда, ако е в земята.

— Грешиш и пак грешиш. Все още е у него. Показа ми го в свещеното пространство на моя дом. Освен това не съм много сигурен дали някой или нещо може да обвърже такъв тъмен талисман.

— В твоя дом… когато ти си бил там? Казах му да стои далече от „Рейвънуд“. — Личеше си, че Ама е разтревожена. Страхотно, после щеше да намери начин да ме накаже стократно.

— Е, може би трябва да помислиш малко да му отпуснеш каишката. Очевидно не е от най-покорните. Предупредих те, че това приятелство може да бъде опасно, че може да се превърне в нещо повече. Те не могат да имат общо бъдеще.