Прелестни създания

Вперих поглед в тавана на стаята. Нямаше шанс да заспя отново. Въздъхнах и пъхнах ръка под леглото си. Придърпах старата нощна лампа до главата си и отворих книгата, която четях в момента, „Снежен крах“ на Нийл Стовънсън30, когато чух нещо. Стъпки? Идваха от кухнята съвсем тихо, но все пак ги чувах. Може би баща ми си вземаше почивка от писането. Може би щях да имам възможност да си поговоря с него. Може би.

Когато слязох по стълбите обаче, разбрах, че не е той. Вратата на кабинета му беше затворена и отдолу се процеждаше светлина. Сигурно беше Ама. Тъкмо когато се промъквах по коридора към кухнята, я видях да подтичва към стаята си, доколкото забързаният й ситнеж можеше да се нарече „подтичване“. Чух как вратата към задния двор проскърца. Някой или дойде, или току-що си тръгна. След всичко, което преживях тази вечер, имаше огромна разлика кое от двете е.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Пред къщата, до бордюра, беше паркиран стар, разнебитен камион, „Студебейкър“ от петдесетте години. Ама се беше навела през прозореца на камиона и говореше с шофьора. Подаде му чантата си и се качи вътре. Къде отиваше посред нощ? Трябваше да я проследя. Само че да преследваш жена, която ти е като майка и току-що се е качила при непознат мъж, каращ таратайка, е доста трудно, ако нямаш кола. Нямах избор. Трябваше да взема волвото. Това беше колата, която майка ми беше карала, когато катастрофира, и всеки път, щом я погледнех, се сещах за това.

Седнах зад волана. Вътре миришеше на стара хартия и силен препарат за стъкло, както винаги е било.

* * *

Да караш без светлини се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но разбрах, че пикапът се е насочил към Уейдърс Крийк. Ама явно се прибираше вкъщи. Камионът слезе от път номер 9 и пое към вътрешността на окръга. Когато най-накрая намали скоростта и отби встрани на пътя, аз също изключих двигателя и зачаках.

Ама отвори вратата и светлината отвътре се изля навън. Присвих очи в мрака. Сега вече познах шофьора — беше Карлтън Итън, пощальонът. Защо Ама би накарала Карлтън Итън да я кара до вкъщи посред нощ? Никога не ги бях виждал дори да си говорят помежду си.

Ама каза нещо на Карлтън и затвори вратата. Камионът отново потегли, без нея. Излязох от волвото и тръгнах след моята „баба“. Тя беше човек с твърдо установени навици. Ако нещо я беше накарало да хукне навън посред нощ, сигурно бяха замесени по-особени хора от обичайните й клиенти.

Ама изчезна в шубраците, покрай чакълестата пътека, която някой беше направил като че ли само за да затруднява хората. Вървеше сама по пътеката в мрака, а чакълът скърцаше под краката й. Аз стъпвах по тревата отстрани, за да избегна същото това скърцане, което със сигурност щеше да ме издаде. Казах си, че го правя само защото искам да видя каква би могла да е причината Ама да се измъква от вкъщи в среднощен час, но всъщност бях уплашен, че може да ме хване. Нямах представа как би реагирала, но имах чувството, че е по-добре да не разбирам.

Лесно се виждаше откъде Уейдърс Крийк31 е получил името си; човек буквално трябваше да джапа през малки черни езерца, за да стигне тук, поне по пътя, по който ни водеше Ама. Ако нямаше пълнолуние, със сигурност щях да си счупя врата, докато се опитвах да я следвам през лабиринта от покрити с мъх дъбове и ниски храсти. Бяхме близко до водата. Усещах миризмата от тресавището, пропила въздуха, гореща и лепкава, като втора кожа.

По брега на блатото бяха наредени дървени платформи, направени от свързани с въже кипарисови трупи — фериботите на бедните. Те стояха като таксита, чакащи да прекарат хората през водата. На лунната светлина виждах как Ама балансира умело върху една платформа, отблъсвайки се от брега с дълга пръчка, която използваше като гребло, за да премине от другата страна.

Не бях идвал в къщата на Ама от години, но това бих го запомнил. Явно тогава сме минавали по друг път, но сега, в тъмното, ми беше абсолютно невъзможно да се ориентирам. Виждах само колко изгнили бяха трупите на платформите; всички ми се струваха еднакво нестабилни, така че просто се метнах на една.

Маневрирането с тези „салове“ беше доста по-трудно, отколкото изглеждаше, когато го правеше Ама. През няколко секунди се чуваше плисък, когато опашката на някой алигатор се плъзнеше нагоре и надолу из тресавището. Радвах се, че не бях решил просто да прегазя през водата.

Отблъснах се от дъното на блатото с моята дълга пръчка за последен път и краят на платформата се удари в брега. Когато стъпих на пясъка, пред себе си видях малката и скромна къща на Ама. Само в един прозорец се виждаше бледа светлина. Рамките на прозорците й бяха боядисани в оттенъка на същото яркосиньо, за което местните вярваха, че гони злите духове, в каквото бяха и рамките на „имението“ Уейт. Къщата й беше от кипарисово дърво, сякаш бе част от самото тресавище.