Прелестни създания

Наведох се към нея и я целунах по устата. Беше солена на вкус, като сълзите й. Този път не топлина, а силен ток премина по тялото ми, от устата към пръстите на краката ми. Усещах как вибрират. Все едно отново бях пъхнал химикалка в контакт, както направих на осем години, когато Линк ме предизвика. Лена затвори очите си, придърпа ме към себе си и за около минута всичко беше съвършено. Целуна ме, а на устните й, все още допрени до моите, се появи усмивка. Знаех, че ме е чакала толкова дълго, колкото я бях чакал и аз. Но след това внезапно и решително ме изхвърли навън, така бързо, както се беше отворила за мен само миг преди това. Или за да бъда по-точен, ме отблъсна.

Итън, не можем да го правим.

Защо? Мислех, че и двамата изпитваме едно и също.

А може би не. Може би тя не изпитваше.

Гледах я втренчено, ръцете и на двама ни още бяха отпуснати на гърдите ми и се докосваха. Сигурно можеше да усети колко силно бие сърцето ми.

Не, че…

Лена започна да се извръща настрани и бях убеден, че ще избяга, както направи в деня, когато открихме медальона в „Грийнбриър“, или в нощта, когато ме остави да седя на верандата ни. Стиснах я за китката и незабавно почувствах топлината.

— Тогава каква е причината?

Тя ме погледна отново, а аз се опитах да чуя мислите й, но не долавях нищо.

— Знам, че според теб имам избор за това, което предстои да ми се случи, но аз нямам. Това, което ти причини Ридли, е нищо. Тя можеше да те убие и сигурно щеше да го направи, ако не я бях спряла. — Пое си дълбоко дъх, очите й искряха. — Аз самата мога да се превърна в… чудовище, независимо дали го вярваш или не.

Прегърнах я, без да обръщам внимание на думите й, но тя се отскубна от ръцете ми.

— Не искам да ме виждаш така.

— Не ми пука. — Целунах я по бузата.

Лена скочи от леглото и издърпа ръката си от моята.

— Не схващаш, нали? — Обърна дланта си и ми я показа. 122. Още сто двайсет и два дни, изписани с размазало се мастило. Сякаш само това имахме.

— Схванах. Уплашена си. Но ще измислим нещо. Писано ни е да бъдем заедно.

— Не ни е писано. Ти си смъртен. Не можеш да го разбереш. Не искам да пострадаш, а това ще стане, ако си близо до мен.

— Прекалено късно е.

Чул бях всяка дума, която ми каза, разбирах всичко, но знаех само едно.

Бях напълно и безвъзвратно загубен.

9.X Великите

Дори и най-безумните неща звучат смислено, когато ги казва хубаво момиче. Сега, когато се бях прибрал вече у дома, сам, в собственото си легло, най-накрая имах възможност да обмисля случилото се. Мисля, че и Линк не би се вързал на нито една дума. Опитах се да се сетя как бе протекъл разговорът ни. Момичето, което харесвам, на което не знам истинското име, е вещица — пардон, чародейка, както цялото си семейство, и след пет месеца ще разбере дали природата й е зла или добра. И може да предизвиква урагани вътре в дома си и да чупи стъклата на прозорците. А аз виждам в миналото, когато докосна някакъв смахнат медальон, който Ама и Макон Рейвънуд — впрочем оказа се, че той не е пълно куку — искат да заровя отново. Медальон, който се материализира на врата на жена от картина в имението „Рейвънуд“, което всъщност не е обитавано от призраци, а е идеално реставрирана къща, която се променя напълно всеки път, когато отида там, за да се видя с момичето, което може да ме подпали, задуши и разбие само с едно докосване.

И аз я целунах. И тя ме целуна също.

Беше прекалено невероятно, дори и за мен. Обърнах се и заспах.

* * *

Разкъсваше ме. Вятърът разкъсваше тялото ми.

Държах се за дървото, докато той ме подмяташе, а воят му пронизваше ушите ми. Около мен вихрушката ставаше с всяка секунда по-силна и по-дива. Валеше като из ведро, сякаш адът се беше отворил, а небето се бе продънило. Трябваше да се махна оттук, но нямаше къде да отида.

Пусни ме, Итън. Спасявай се!

Не можех да я видя. Вятърът беше прекалено силен, но все пак я усещах. Стисках я толкова здраво за китката, че бях сигурен, че ще я счупя. Но не ме интересуваше, важно беше само да я задържа. Вятърът смени посоката си и ме повдигна от земята. Хванах се още по-здраво за дървото, стисках още по-силно ръката й. Но чувствах, че силата на вихъра ни разделя.

Отскубна ме от дървото, далече от Лена. Усетих как китката й се изплъзва между пръстите ми.

Не успях да я задържа.

Събудих се, кашляйки. Все още чувствах болезнените рани от ударите на вятъра по кожата си. Сякаш срещата ми със смъртта в „Рейвънуд“ не беше достатъчна, а сега и сънищата се завърнаха. Беше прекалено за една нощ дори и за мен. Вратата на спалнята ми беше широко отворена, което беше странно, като се има предвид, че я бях заключил, когато си лягах. Последното, което ми трябваше, беше Ама да прави разни чалнати вуду магии над мен, докато спя. Убеден бях, че заключих вратата.