Прелестни създания

— Виж, аз и ти влизаме в една стая и виждаме настоящето. Леля Дел вижда различни гледни точки в миналото и в настоящето едновременно. Може да влезе в една стая и да я види така, както изглежда днес и както е била преди години — преди двайсет, петдесет или сто години — в един и същи миг. Нещо подобно на това, което се случва с нас, когато докоснем медальона. Затова винаги изглежда толкова объркана. Никога не знае точно къде или кога се намира.

Сетих се как се почувствах само след едно такова видение. Какво ли би било да е винаги така?

— Сериозно?! А Ридли?

— Ридли е Сирена. Тя притежава силата на убеждението. Може да внуши всякаква идея в главата на всеки човек, да го накара да каже всичко, да направи всичко. Ако приложи силите си върху теб и ти каже да скочиш от скала, ще скочиш.

Спомних си как се чувствах в колата с нея, как бях готов да й разкажа абсолютно всичко.

— Нямаше да скоча.

— Щеше. Нямаш избор. Никой смъртен мъж не може да се противопостави на Сирена.

— Нямаше да скоча. — Погледнах я. Вятърът развяваше косата около лицето й, само дето прозорецът в стаята не беше отворен. Потърсих в очите й знак, че в момента изпитва същите чувства като мен. — Не можеш да скочиш от скала, когато вече си се хвърлил с главата надолу в бездната.

Чух как думите излязоха от устата ми и в същата секунда поисках да си ги прибера обратно. В главата ми звучаха много по-добре. Лена ме погледна, опитваше се да разбере дали бях сериозен. Бях, но не можех да продължа да говоря за тези неща. Смених темата.

— А каква е суперсилата на Рийс?

— Тя е Сибила29, разчита лицата на хората. Може да види всичко, което виждаш и ти, всичко, което правиш, само като те погледне в очите. Може да „отвори“ лицето ти и буквално да го прочете като книга. — Лена все още изучаваше моето лице.

— Да, вярно, коя беше жената? Онази, в която Ридли се превърна за секунда, когато Рийс се взря в нея? Видя ли я?

Лена кимна.

— Макон не би ми казал, но трябва да е някой Тъмен. Някой могъщ.

Продължих да разпитвам. Трябваше да знам. Струваше ми се, че съм бил на вечеря с извънземни.

— Какво прави Ларкин? Омагьосва змии?

— Ларкин е Илюзионист. Прилича на Метаморфа. Но чичо Баркли е единственият Метаморф в семейството.

— Каква е разликата?

— Ларкин може да прави заклинания и да накара всичко да изглежда такова, каквото пожелае — неща, хора, места. Той създава илюзии, но те не са истински. Чичо Баркли прави магии за промяна, което означава, че наистина може да превърне един предмет в друг за толкова време, колкото пожелае.

— Значи братовчед ти променя вида на нещата, а чичо ти — същността им?

— Да. Баба казва, че силите им са прекалено сходни. Случва се понякога с родителите и децата им. Тъй като си приличат, постоянно са в противоборство. — Знаех за какво си мисли — че никога няма да разбере дали и с нея би станало същото. Лицето й помръкна, затова направих тъп опит да разведря обстановката.

— Риан? Каква е нейната сила? Дизайнер на кучешки дрехи?

— Рано е да се каже. Тя е само на десет.

— А Макон?

— Той е просто… чичо Макон. Няма нещо, което не може и не би направил за мен. Прекарах много време с него, докато бях малка. — Погледна встрани, избягвайки въпроса. Очевидно криеше нещо, но беше ясно, че няма начин да разбера какво е то, ако сама не реши да ми каже. — Той ми е като баща, или поне така си представям, че би изглеждал моят баща. — Не беше нужно да продължава. Знаех какво е да загубиш близък човек, само се чудех дали е по-лошо никога да не си имал такъв до себе си.

— А ти? Каква е твоята дарба?

Сякаш имаше само една. Сякаш не я бях видял в действие още първия ден в училище. Сякаш не си бях гризал нервите, за да събера сили да й задам този въпрос от нощта, в която седна на моята веранда в лилавата си пижама.

Лена замлъкна за минута. Събираше мислите си или решаваше дали да ми каже; кой можеше да знае… После ме погледна с безкрайно зелените си очи.

— Аз съм Самородна. Поне чичо Макон и леля Дел смятат така.

Самородна. Въздъхнах с облекчение. Не звучеше толкова зле, колкото Сирена. Не мисля, че бих могъл да го понеса, ако беше като Ридли.

— И какво точно означава това?

— Не знам. Не е само едно нещо. Предполага се, че Самородните могат да правят много повече в сравнение с останалите чародейци. — Каза го бързо, сякаш се надяваше, че няма да го чуя, но аз го чух.

Повече от другите чародейци.

Повече. Не бях сигурен как се чувствах по отношение на „повече“-то. По-малко, да, щях да се справя с по-малко. По-малко определено щеше да бъде по-добре.

— Но както видя тази вечер, аз дори не знам какво да правя. — Сграбчи завивката от леглото и я гушна, сякаш издигаше преграда между нас. Придърпах я към себе си, докато накрая тя полегна до мен, облегната на лакът.

— Не ме интересува. Харесвам те точно такава, каквато си.

— Итън, ти не знаеш почти нищо за мен.

Леката топлина, течаща из тялото ми, започваше да ми действа приспивно, а и честно казано, в момента ми беше все едно какво ми говореше. Просто беше толкова хубаво да държа ръката й, да съм близо до нея, да бъдем разделени само от леката завивка.