Прелестни създания

— Не е вярно. Знам, че пишеш поезия, знам откъде е гарванът на гердана ти, знам, че обичаш портокалова сода, баба си и да смесваш пуканките с шоколадови бонбони.

За секунда си помислих, че ще се засмее.

— Това е почти нищо.

— Това е начало.

Лена ме погледна, зелените й очи търсеха моите сини.

— Дори не знаеш името ми.

— Казваш се Лена Дюшан.

— Ами за начало, не, не се казвам така.

Надигнах се и се облегнах до нея.

— За какво говориш?

— Не се казвам Лена. Ридли не лъжеше за това. — Части от по-ранния разговор започнаха да се връщат в паметта ми. Спомних си, че Ридли наистина каза нещо подобно — как Лена дори не знае истинското си име. Тогава обаче не мислех, че говори буквално.

— Е, как се казваш?

— Не знам.

— Това още едно от тези чародейски неща ли е?

— Не съвсем. Повечето чародейци знаят истинските си имена, но моето семейство е различно. Ние ги научаваме едва след като навършим шестнайсет години. Дотогава имаме други. Ридли беше Джулия. Рийс — Анабел. Моето засега е Лена.

— Е, коя е Лена Дюшан?

— Аз съм Дюшан. Това го знам. Лена е името, с което баба започна да ме нарича като малка. Лена, галено от Селена, като Луната. Променяща се, колеблива и същевременно силна, така казваше тя. Наричаше ме и „шушулчица“, защото бях много слаба.

Известно време не казах нищо. Опитах се да го осмисля.

— Добре, значи не знаеш първото си име. Ще го научиш след няколко месеца.

— Не е толкова просто. Не знам нищо за себе си. Затова изперквам толкова често. Не знам името си и не знам какво е станало с родителите ми.

— Умрели са при някакъв инцидент, нали?

— Така поне ми казват, но всъщност никой не говори за това с мен. Не мога да намеря никакви сведения за случилото се, не съм виждала гробовете им или нещо друго. Откъде да знам, че е вярно?

— Кой би лъгал за нещо толкова тъжно и зловещо?

— Запозна ли се със семейството ми?

— Да, забравих.

— А това чудовище на стълбите, тази вещица, която за малко да те убие? Вярваш или не, преди беше най-добрата ми приятелка. С Ридли израснахме заедно под грижите на баба. Местехме се толкова често, че споделяхме един и същи куфар.

— Затова никой от вас няма акцент. Повечето хора изобщо не биха повярвали, че сте живели на Юг.

— А твоето извинение какво е?

— Родители професори и буркан, който пълнех с монети всеки път, когато изпуснех някоя съгласна. — Припомних си нещо, което Лена бе казала току-що. — Значи Ридли не е живяла с майка си, леля Дел?

— Не. Леля Дел ни посещаваше само по празниците. В нашата фамилия децата не живеят с родителите си. Прекалено опасно е. — На езика ми имаше поне още петдесет въпроса накуп по този повод, но се спрях, защото Лена явно беше искала да разкаже тази история от дълго време и сега не можеше да се въздържи. — С Ридли бяхме като сестри. Спяхме в една и съща стая, учехме заедно вкъщи. Когато се преместихме във Вирджиния, убедихме баба да ни пусне на нормално училище. Преди това говорехме със смъртни само когато баба ни водеше в музеи, на опера или на обяд в своя любим южняшки ресторант „Старата розова къща“.

— И какво стана, когато тръгнахте на училище?

— Беше пълна катастрофа. Носехме неподходящи дрехи, нямахме телевизор вкъщи, пишехме си всички домашни. Бяхме пълни аутсайдерки.

— Но все пак сте общували със… смъртни.

Лена отвърна, без да ме гледа.

— Преди теб никога не съм имал смъртен приятел.

— Наистина ли?

— Имах си само Ридли. Положението и при нея беше също толкова ужасно, но на нея не й пукаше. Беше прекалено заета да се грижи никой да не ме тормози.

Трудно ми беше да си представя как Ридли защитава когото и да било.

Хората се променят, Итън.

Не чак толкова. Дори и чародейците.

Особено чародейците. Това се опитвам да ти кажа.

Лена дръпна ръката си.

— Ридли започна да се държи странно и изведнъж същите тези момчета, които доскоро я бяха пренебрегвали, вече я следваха по петите навсякъде, чакаха я след училище, биеха се за това кой да я придружи до вкъщи.

— Да, да. Някои момичета просто са си такива.

— Ридли не е „някое момиче“. Казах ти, тя е Сирена. Може да накара хората да правят неща, които нормално не искат да правят. И тези момчета скачаха един след друг от скалата. — Лена усукваше нервно гердана около пръста си и продължаваше да говори. — Нощта преди шестнайсетия рожден на Ридли я изпратих до гарата. Беше страшно изплашена. Каза, че усеща, че ще стане Мрак и че трябва замине, преди да навреди на хората, които обича. Преди да навреди на мен. Аз съм единственият човек, когото Ридли някога е обичала. Онази нощ тя изчезна и никога повече не я видях. До тази вечер. Мисля, че след това, на което станахме свидетели, е пределно ясно, че е преминала към Мрака.

— Чакай малко, за какво говориш? Какво означава „да преминеш към Мрака“?

Лена пое дълбоко дъх и се поколеба за секунда, сякаш не беше сигурна дали да ми отговори.

— Трябва да ми кажеш, Лена.