Прелестни създания

— Ридли! Внимавай! Трябва да си тръгнеш. „Рейвънуд“ не е място за черната магия. Това е обвързана територия, място на Светлината. Не можеш да оцелееш тук, не за дълго. — Гласът на леля Дел звучеше сурово.

Ридли отговори, озъбвайки се:

— Няма да си тръгна, майко, и ти не можеш да ме накараш да го направя.

Гласът на Макон прекъсна избухването й:

— Знаеш, че това не е вярно.

— Сега съм по-силна, чичо. Не можеш да ме контролираш.

— Вярно е, силата ти е нараснала, но не си готова да се изправиш срещу мен, а аз ще направя всичко необходимо, за да защитя Лена. Дори ако това означава да те нараня или нещо по-лошо.

Заплахата му дойде в повече на Ридли.

— Би ли ми го причинил? „Рейвънуд“ е място на черната магия. Така е още от Ейбрахам насам. Той е бил един от нас. „Рейвънуд“ трябва да е наш. Защо си го обвързал със Светлината?

— Сега „Рейвънуд“ е домът на Лена.

— Ти трябва да дойдеш с мен, чичо. С нея.

Ридли се изправи, повличайки и мен да стана на краката си. И тримата стояха прави — Лена, Макон и Ридли. Три крайни точки на наистина застрашителен триъгълник.

— Не се страхувам от вашия вид.

— Може и така да е, но ти нямаш сила тук. Не и срещу всички нас и срещу Самородната.

Ридли се изкикоти.

— Лена? Самородна? Това е най-смешното нещо, което си казал тази вечер. Виждала съм какво може да направи един Самороден. Лена никога не би могла да е една от тях.

— Катаклистът27 и Самородният не са едно и също.

— Не са, така ли? Катаклистът е Самороден, станал част от Мрака. Двете страни на една и съща монета.

За какво говореше? В главата ми вече беше пълен хаос.

И тогава тялото ми се предаде и разбрах, че припадам, а най-вероятно и ще умра. Все едно заедно с топлината на кръвта ми от мен бе изсмукан и целият ми живот. Чух как изтрещя гръмотевица. Едно — последва светкавица и счупване на клоните на дърво точно под прозореца. Бурята беше тук. Точно над нас.

— Грешиш, чичо. Не си струва да защитаваш Лена и тя със сигурност не е Самородна. Няма как да знаеш каква ще е съдбата й преди рождения й ден. Смяташ, че само защото е сладка и невинна сега, ще бъде Призована от Светлината? Това не означава нищо. Не бях ли същата и аз преди година? А от това, което ми разказа приятелчето й тук, ми се струва, че тя е по-близо до Мрака. Гръмотевични бури? Тероризиране на училището?

Вятърът ставаше все по-силен, а Лена — все по-бясна. Виждах нарастващия гняв в очите й. Един прозорец се разтресе точно като в часа по английски. Знаех какво ще се случи.

— Млъкни! Не знаеш за какво говориш! — Дъждът се изля през отворения прозорец в трапезарията. Нахлулият вятър духна няколко чаши и чинии, който се строшиха на пода, и черната течност се изсипа в дълги гъсти ивици. Никой не помръдваше.

Ридли се обърна отново към Макон.

— Винаги си се доверявал прекалено много на Лена. Тя е никой.

Исках да се освободя от хватката на Ридли, да я сграбча за ръката и да я извлека аз самият от къщата, но все още не можех да помръдна.

Втори прозорец се разтресе, после друг и друг. Навсякъде се чупеха стъкла. Китайски порцелан, чаши за вино, стъклото на всяка снимка с рамка. Мебелите се удряха в стените. А вятърът… той беше като торнадо, засмукало цялата стая с всички нас вътре. Шумът беше оглушителен, не се чуваше нищо друго. Покривката на масата полетя във въздуха с всяка свещ, поднос и чиния, които все още бяха на нея, запращайки всичко срещу стената. Стаята се въртеше, поне така ми се струваше. Всичко беше изсмукано навън, във фоайето, към входната врата. Бу Радли скимтеше по ужасяващо човешки начин. Ридли като че ли поотслаби малко хватката около ръката ми. Мигнах с мъка, опитвайки се да не загубя съзнание отново.

А там, в центъра на всичко това, беше Лена. Стоеше съвършено неподвижна, само вятърът развяваше косата й около нея. Какво ставаше тук, по дяволите?

Усетих как краката ми се огъват. Точно когато щях да припадна, почувствах вятъра, някаква ударна вълна, която буквално ме изтръгна от ръката на Ридли, докато тя политаше извън стаята, към вратата. Строполих се на пода, а над себе си чух гласа на Лена, или поне ми се стори, че го чух.

— Разкарай се от гаджето ми, вещице!

Гадже.

Това ли бях наистина?

Опитах се да се усмихна. Вместо това изгубих съзнание.

9.X Пукнатина в мазилката

Когато се събудих, нямах представа къде се намирам. Опитах се да се фокусирам върху нещата, които започнаха да изплуват пред погледа ми. Думи. Изречения, изписани с красив почерк с маркер на тавана над леглото.

„… миговете кървят заедно, не остава време…“

Имаше още стотици други, навсякъде, части от фрази, части от стихове, случайни поредици от думи. На вратата на най-близкия шкаф беше издраскано „съдбата решава“. На друг пишеше „докато не бъде предизвикана от избрания“. По гардероба можеше да се видят думи като „отчаяна, безмилостна, осъдена, всесилна“. Огледалото казваше „отвори очите си“, стъклата на прозорците — и „виж“.

Дори бледият бял абажур беше целият изписан с думите „освети-мрака-освети-мрака“, в един безкрайно повтарящ се мотив.