Прелестни създания

— Определено трябва. Да се безпокоиш, искам да кажа. Все пак този рожден ден е толкова важен. — Ридли се изсмя. Косата на Лена започна да се навива и развива, сякаш в стаята беше задухал вятър. Но не беше.

— Ридли, казах да спреш. — Макон очевидно губеше търпение. Разпознах тона му — същия като в момента, в който извадих медальона от джоба си при първото ми посещение.

— Защо вземаш нейната страна, чичо? Прекарала съм с теб толкова време, колкото и Лена, докато растяхме. Как така изведнъж тя ти стана любимка? — За миг прозвуча почти наранена.

— Знаеш, че това няма нищо общо с моите предпочитания. Ти беше Призована. Нищо не зависи от мен.

Призована? От кого? За какво говореше? Задушаващата мъгла около мен ставаше все по-плътна. Вече не бях сигурен, че чувам ясно разговора.

— Но с теб сме еднакви! — Тя се молеше на Макон като разглезено дете.

Масата започна да се тресе почти незабележимо, черната течност във винените чаши леко се полюшваше. След това чух ритмично потропване по покрива. Дъжд.

Лена беше впила пръсти в ръба на масата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Вие не сте еднакви! — изсъска тя.

Почувствах как тялото на Ридли, увито все още около мен като змия, се вцепени.

— Мислиш, че си по-добра от мен, Лена… Нали? Дори не знаеш истинското си име. Дори не знаеш, че вашата връзка е обречена. Просто изчакай до Призоваването и ще разбереш как стоят в действителност нещата. — Засмя се, мрачен, болезнено звучащ смях. — Нямаш никаква представа дали ще останеш същата, или не. След няколко месеца можеш да свършиш като моя милост.

Лена погледна паникьосано към мен. Масата започна да се тресе по-силно, чиниите тракаха по дървото. Отвън просветна светкавица, а капките дъжд се лееха по стъклото като сълзи.

— Млъкни!

— Кажи му, Лена. Не смяташ ли, че приятелчето ти заслужава да знае всичко? Че ти самата не знаеш още дали си Светлина или Мрак? Че нямаш избор?

Лена скочи на крака столът й падна с трясък на пода зад нея.

— Казах да млъкнеш!

Ридли се отпусна отново назад, доволна от себе си.

— Разкажи му как живяхме заедно, в една и съща стая, като сестри. Как преди година очаквах рождения си ден като теб, и сега…

Макон се изправи, впил пръсти в масата. Бледото му лице изглеждаше още по-бяло от обикновено.

— Ридли, достатъчно! Ще те прогоня извън тази къща, ако произнесеш дори само една дума.

— Не можеш да ме прогониш, чичо. Не си достатъчно силен за това.

— Не подценявай способностите ни. Никой черен чародеец не е достатъчно могъщ, за да влезе сам в „Рейвънуд“. Аз лично поставих границите. Всички го направихме.

Черен чародеец? Това не ми прозвуча добре.

— Ах, чичо Макон. Забравяш прословутото южняшко гостоприемство. Не съм нарушила границите ти, бях поканена — от ръката на прекрасния млад джентълмен от Гатлин, или каквото там беше. — Ридли се обърна към мен и се усмихна, докато сваляше очилата си. Очите й… просто бяха някак си сбъркани. Искряха в златисто, сякаш горяха. Приличаха по форма на котешки, с черни цепнатини по средата. От тях засия светлина и на нейния фон всичко внезапно се промени.

Погледна към мен със зловеща усмивка, лицето й се изкриви и потъна в мрак. Чертите, които допреди миг бяха толкова женствени и съблазнителни, станаха остри и сурови, менейки се пред очите ми. Кожата й сякаш изтъня около костите, вените й изпъкнаха така, че в един момент вече се виждаше как кръвта й пулсираше в тях. Приличаше на чудовище.

Бях довел чудовище в този дом, в дома на Лена.

Почти на мига къщата започна силно да се тресе. Кристалните полилеи се клатушкаха, светлините примигваха. Капандурите на прозорците се отвориха и затвориха с трясък и после пак и пак, а дъждът продължаваше да барабани по покрива. Този звук беше толкова силен, че беше почти невъзможно да се чуе нещо друго, както в нощта, когато почти сгазих Лена с колата на пътя.

Ридли затегна леденостудената си хватка около ръката ми. Опитах се да се освободя, но не можех да помръдна. Студът се разпространяваше, цялата ми ръка започна да се вкочанява.

Лена погледна към мен през масата с ужас.

— Итън!

Леля Дел се затича през стаята. Дъските по пода като че ли се надигаха на вълнички под краката й.

Студът вече проникваше в цялото ми тяло. Гърлото ми замръзна. Краката ми се парализираха, не можех да помръдна. Не можех да се откъсна от ръката на Ридли и не можех да кажа на никого какво се случва с мен. След няколко минути сигурно вече нямаше да мога да дишам.

Женски глас се разнесе из стаята. Леля Дел.

— Ридли. Казах ти да не се замесваш, дете. Вече няма какво да направим за теб. Много, много съжалявам.

Гласът на Макон беше рязък:

— Ридли, една година може да промени всичко. Сега си Призована. Намери своето място в Общия ред. Вече не принадлежиш на това място. Трябва да си вървиш.

Секунда по-късно стоеше пред нея. Или просто се беше телепортирал, или аз бях загубил следите на това, което се случваше. Гласовете и лицата започнаха да се въртят около мен. Едвам сдържах дъха си. Беше ми толкова студено, че замръзналата ми челюст дори не потракваше.

— Върви си! — изкрещя той.

— Не!