Прелестни създания

— Много лошо, че вероятно тя повече няма да те види, след като се срещнеш с останалите членове на семейството ни. Ние сме малко смахнати. — Ридли излезе от колата, а аз я последвах.

— Другите по-смахнати ли са от теб?

— Определено.

Страхотно.

Тя постави ръка на рамото ми още веднъж, когато стигнахме до долното стъпало на къщата.

— Ей, любовнико. Когато Лена те зареже — което ще стане след около пет месеца — обади ми се. Ще разбереш как да ме намериш. — После прехвърли ръката си през лакътя ми, доста официално в сравнение с държанието й досега. — Може ли?

Направих жест със свободната си ръка.

— Разбира се. След теб. — Щом стъпихме на стълбите, те изскърцаха силно под общата ни тежест. Издърпах Ридли до входната врата, все още не много сигурен дали стълбището ще ни издържи.

Почуках, но нямаше отговор. Протегнах се и докоснах издълбания на трегера полумесец. Вратата се плъзна бавно…

Ридли изглеждаше напрегната. След като преминахме през прага, почти физически усетих как къщата въздъхна, сякаш самият въздух вътре се промени, съвсем незабележимо.

— Привет, майко.

Закръглена жена, която се суетеше и поставяше на лавицата над камината кратунки, се стресна и изпусна малка бяла тиква. Тя се пръсна на земята. Жената се хвана за лавицата, за да не падне. Изглеждаше странно, като че ли беше облечена с много стара рокля, отпреди векове.

— Джулия! Тоест, Ридли. Какво правиш тук? Явно съм се объркала. Мислех, мислех…

Знаех, че нещо не е наред. Това не приличаше на нормална среща между любящи майка и дъщеря.

— Джулс? Ти ли си? — По-млада версия на Ридли, вероятно на около десет години, влезе през вратата на салона заедно с Бу Радли, който носеше на гърба си искрящосиньо наметало. Сигурно си бяха казали просто: „Ей, защо не преоблечем семейния вълк?“. Малкото момиче беше цялото изтъкано от светлина; косата му бе руса, а очите — сини и сияйни, сякаш имаха в себе си малки частици небе, спокойно небе в слънчев следобед. Момичето се усмихна, а после изведнъж застина. — Казаха, че си заминала.

Бу започна да ръмжи. Ридли разтвори ръце като за прегръдка в очакване малкото момиче да се затича към нея, но то не помръдна. Ридли отпусна ръцете си и ги скри зад гърба си. После изненадващо в едната й ръка се появи отново червена близалка, а в другата — малка сива мишка с искрящосиня пелеринка като тази на Бу. Сякаш гледах евтин трик от магическо шоу на някакъв фокусник.

Малкото момиче пристъпи внимателно напред, все едно сестра й имаше силата да я хване и запрати през стаята, без дори да я докосне — като силата на Луната, контролираща приливите и отливите. Странно, но и аз почувствах същото.

Когато Ридли проговори, гласът й беше плътен и лепкав като мед.

— О, хайде, Риан. Мама просто те пробваше, за да види дали си достатъчно силна. Никъде не съм ходила. Не и в истинския смисъл на думата. Нима твоята любима голяма сестра би те изоставила?

Риан се ухили и се затича към нея, подскачайки така, сякаш щеше да влети в обятията й. Бу излая. За секунда Риан остана да виси във въздуха като един от онези анимационни герои, които случайно преминават ръба на скала и просто си висят там известно време, преди да полетят надолу. След това падна, удряйки се рязко в пода, сякаш се беше блъснала в невидима стена. Внезапно светлината наоколо стана по-ярка — като че ли самата къща се превърна в сцена и осветлението беше сигнал, че е дошъл краят на първо действие от пиесата. На фона на силното сияние лицето на Ридли изглеждаше насечено с тежки сенки.

Светлината промени всичко. Ридли вдигна ръка, за да заслони очите си и се провикна:

— О, моля те, чичо Макон! Наистина ли е необходимо?

Бу се хвърли напред, заставайки между Риан и Ридли. Кучето пристъпваше все по-близо и по-близо, без да спира да ръмжи, козината на гърба му беше настръхнала и така приличаше още повече на вълк. Очевидно чарът на Ридли не му действаше.

Тя отново преметна ръка през лакътя ми, стисна ме силно и издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и смях. Не звучеше никак приятелски. Опитвах се да се овладея, но гърлото ми пресъхна и имах чувството, че всеки миг ще се задуша, сякаш бяха натъпкали в устата ми мокри чорапи.

Все още държейки ме с едната си ръка, Ридли вдигна другата над главата си и я протегна към тавана.

— Е, щом ще играем грубо… — Всички светлини в къщата угаснаха. Цялата къща като че ли се „изключи“.

Спокойният глас на Макон се разнесе из къщата някъде от неясните сенки.

— Ридли, скъпа моя, каква изненада. Не те очаквахме.

Не са я очаквали? За какво говореше?

— Не бих пропуснала Срещата за нищо на света и виж, доведох гост. Или по-скоро трябва да се каже, че аз съм неговият гост.

Макон слезе по стълбището, без да сваля очи от Ридли. Все едно гледах как два лъва обикалят един около друг, а аз бях по средата. Ридли ме беше изиграла, бях прецакан като последния наивник и тя продължаваше да ме използва.

— Не мисля, че е добра идея. Сигурен съм, че те очакват другаде.

Тя извади близалката от устата си със силен мляскащ звук.