Прелестни създания

— Секси момичетата са проблем. В това е идеята.

Тя се запъти към мен, въртейки близалката в устата си.

— Кой от вас, късметлии, е Итън Уейт?

Линк ме побутна напред.

— Итън! — Тя се метна на врата ми. Ръцете й бяха изненадващо студени, сякаш беше държала торба с лед. Потръпнах и я отместих от себе си.

— Познаваме ли се?

— Ни най-малко. Аз съм Ридли, братовчедката на Лена. Но май ми се иска да беше срещнал мен първо…

При споменаването на Лена момчетата ми хвърлиха странни погледи и някак неохотно се отправиха към колите си. След разговора с Ърл бяхме стигнали до негласно споразумение относно приятелката ми, типично по мъжки. Общо взето се договорихме — аз не повдигам въпроса и те не повдигат въпроса, и така неизвестно докога. Ако не те питат, не казвай25.

Положението обаче едва ли щеше да се запази такова още дълго, особено ако странните роднини на Лена започнеха да се появяват из града.

— Братовчедка?

Дали Лена я беше споменавала?

— За празниците? Леля Дел? Семейната среща?

Беше права, Макон каза нещо такова на вечерята.

Ухилих се успокоен. Само дето стомахът ми още беше свит на гигантски възел, така че май не бях толкова спокоен.

— Да. Вярно, забравил съм. Братовчедите.

— Сладурче, аз съм Братовчедката. Останалите са просто деца, които майка ми е родила случайно след мен. — Ридли се запъти, танцувайки, обратно към „Мини Купър“-а. И като казвам това, говоря буквално. Тя танцуваше, докато сядаше в колата. И за готик мажоретките не се шегувах. Това момиче имаше потресаващи крака.

Линк още зяпаше с отворена уста, застанал до Бричката. Ридли потупа с ръка седалката до себе си.

— Скачай вътре, любовнико. Иначе ще закъснеем.

— Аз не… Искам да кажа, ние не…

— О, наистина си сладък. А сега идвай тук. Не искаш да закъсняваме, нали?

— За какво?

— За семейната вечеря. Големият празник. Срещата. Защо смяташ ме изпратиха да се разкарвам до това забутано място, за да те намеря?

— Не знам. Лена не ме е канила.

— Да го кажем така. Няма начин някой да попречи на леля Дел да инспектира лично първото момче, което Лена е довела вкъщи. Затова си призован от висшия семеен съд и тъй като Лена е заета с вечерята, а Макон все още, знаеш, „спи“, аз изтеглих късата клечка.

— Тя не ме е водила вкъщи. Просто една вечер се отбих, за да й занеса домашното.

Ридли отвори вратата от вътрешната страна.

— Влизай, щастливецо.

— Лена щеше да ми се обади, ако искаше да дойда. — Някак си обаче знаех, че каквото и да казвах, щях да се кача в тази кола. Поколебах се.

— Винаги ли си такъв? Или просто флиртуваш с мен? Ако е така и си готов да играем по-твърдо, просто кажи и да отидем право в парка, за да не губим време в глупости.

Влязох в колата.

— Добре. Да вървим.

Тя се протегна и отметна косата от очите ми със студената си ръка.

— Имаш хубави очи, любовнико. Не ги крий.

* * *

Не знам точно какво се случи по пътя за „Рейвънуд“. Тя продължаваше да пуска музика, която не бях чувал досега, и аз започнах да говоря, и говорех, и говорех, докато й казах неща, които никога не бях казвал на някого, с изключение на Лена. Не мога да го обясня. Сякаш бях изгубил контрол върху устата си.

Разказах и за мама и за това как умря, въпреки че почти никога не го обсъждам. Разказах и за Ама, как гледа на карти, как ми е като майка, сега, когато си нямам, само дето за разлика от нея се занимава с разни амулети и кукли и принципно има ужасен характер. Разказах и за Линк и за неговата майка, и как се е променила напоследък и се опитва да убеди всички, че Лена е също толкова луда, колкото и Макон Рейвънуд, и е опасна за учениците в гимназия „Джаксън“.

Разказах й за баща ми, за това как се е затворил в кабинета си със своите книги и някаква тайна картина, която не ми позволява да видя, и как имам чувството, че трябва да го закрилям дори от нещо, което вече се беше случило.

Разказах и за Лена, за това как се срещнахме в дъжда, как като че ли сме се познавали още преди да се видим за пръв път, и за инцидента с прозореца.

Струваше ми се, че тя изсмуква думите от мен, както смучеше лепкавата си червена близалка — тази, която продължаваше да ближе, докато караше. Положих доста усилия, за да не й кажа за медальона и за сънищата. Може би фактът, че беше братовчедка на Лена, правеше нещата между нас малко по-лесни. А може би причината беше друга.

Тъкмо бях започнал да се питам какво наистина става и стигнахме до имението. Тя изключи радиото. Слънцето беше залязло, близалката беше свършила и аз най-накрая млъкнах. Колко време беше минало?

Ридли се наведе към мен, много близко. Виждах как лицето ми се отразява в слънчевите й очила. Усещах аромата й. Ухаеше на нещо сладко и влажно, различно от Лена, но все пак познато.

— Не се безпокой, щастливецо.

— Така ли, защо?

— От теб ще излезе нещо.

Усмихна ми се и очите й сякаш присветнаха. Зад очилата й видях златист проблясък, като златна рибка, плуваща в тъмно езеро. Очите й бяха хипнотизиращи, дори през стъклата. Може би затова ги носеше. След това стъклата отново потъмняха и тя разроши игриво косата ми.