Прелестни създания

— Този тип. Той е убиецът. Не знам кого е убил или ще убие, но е той. — Това беше другата причина, поради която Линк не искаше да седи до мен: винаги познавах края на филма и не можех да се въздържа да не го кажа. Бях добър в това, както Ама беше добра в решаването на кръстословици. Затова бях толкова добър и на компютърните игри и на всички дами, шахове и други видове, които играехме някога с баща ми. Можех да предвидя как ще се развият нещата от първия ход.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Как ще свърши това?

Знаех за какво говори. Но за пръв път не знаех отговора.

Щастливо. Много щастливо.

Лъжец. Подай ми шоколадовите бонбони.

Тя пъхна ръката си в джоба на суичъра ми, за да ги извади. Само че обърка джоба и попадна на последното нещо, което очакваше в момента. Тя беше там, малката торбичка, в която все още държах медальона. Лена я дръпна рязко, извади медальона от нея и го задържа пред себе си така, сякаш беше мъртва мишка.

— Защо още разнасяш това нещо в джоба си?

— Шшш! — Пречехме на хората около нас, което беше забавно, като се имаше предвид, че те дори не гледаха филма.

— Не мога да го оставя вкъщи. Ама мисли, че съм го заровил.

— Може би трябва да го направиш.

— Няма значение, медальонът така или иначе работи, когато си поиска. През повечето време не действа.

— Няма ли да млъкнете? — Двойката пред нас се надигна. Лена подскочи и изпусна медальона. И двамата едновременно се протегнахме, за да го хванем. Видях как кърпичката се развива като на забавен каданс. Вече почти не забелязвах белия екран пред мен. Той се превърна в някаква незначителна искрица светлина и изведнъж усетих дима…

Да подпалят къщите с жените в тях.

Не можеше да е вярно. Мама. Еванджелин. Умът на Женевиев препускаше бясно. Може би още не е късно. Тя се затича, без да обръща внимание на клоните и трънаците, разкъсващи роклята и тялото й, нито на викащите след нея Итън и Айви. Последните храсти се отвориха и Женевиев видя двама войници от Съюза, застанали пред това, което някога беше къщата, построена от дядо й. Те изсипваха табличка, пълна със сребърни съдове, във войнишка раница, Женевиев се втурна през тях като черна вихрушка от коси и дрехи, сякаш тласкана от стихията на огнените вълни, завладяващи все повече това място.

— Какво, по…

— Емет, хвани я! — извика едното момче на другото.

Тя вземаше по две стъпала едновременно и кашляше силно от дима, излизащ от отвора, който се намираше там, където доскоро беше вратата на къщата. Не беше на себе си. Мама. Еванджелин. Дробовете й не издържаха. Усети, че се отпуска на земята. Това дим ли беше? Щеше ли да припадне? Не, беше нещо друго. Ръка на кръста й, дърпаща я надолу.

— Къде си мислиш, че отиваш, момиче?

— Пусни ме! — изкрещя тя. Гласът й беше дрезгав от пушека. Гърбът й се удряше в стълбите, докато той я смъкваше по тях. Неясно петно от тъмносиньо и златно. Главата й се удари в следващото стъпало. Жега, после някой увиваше нещо мокро около врата й. Замайване и объркване, смесени с отчаяние.

Изстрел. Звукът беше толкова силен, че я върна отново в реалността. Ръката, държаща я през кръста, се отпусна. Тя се опита да накара очите си да се фокусират.

Чуха се още два изстрела.