Прелестни създания

— Здрасти.

— Закъсня. Вече взех билети. — Не можех да разгадая изражението на очите й. Последвах я вътре. Не започвахме добре.

— Уейт! Ела тук! — Гласът на Емъри прокънтя из фоайето на киното и надвика шума от цялата тълпа и музиката, носеща се от колоните.

— Уейт, да не би да имаш среща? — Сега Били започна да ме дразни. Ърл не каза нищо, но само защото това принципно му се удава трудно.

Лена не им обърна внимание. Тръсна сърдито глава и мина пред мен, сякаш изобщо не искаше да ме погледне.

— Нарича се „социален живот“ — подвикнах иронично към групичката. Щях да си изтърпя подигравките им в понеделник. Затичах се и настигнах Лена. — Ей, извинявай за това.

Тя се обърна и ме погледна.

— Това между нас няма да се получи, ако си от онези, който не искат да гледат трейлърите на новите филми.

Аз те чаках.

Ухилих се.

— И трейлърите, и надписите до края на филма, и пуканките. Падам си по всичко.

Тя погледна зад мен, към приятелите ми, или да кажем, по-скоро към хората, които по исторически причини изпълняваха тези функции.

Не им обръщай внимание.

— С масло или без? — Беше нервна. Бях закъснял и й се беше наложило сама да се сблъска със социалната блокада на гимназия „Джаксън“. Сега беше мой ред.

— С масло — признах, макар да знаех, че това е грешният отговор. Лена се намуси. — Ако сложим масло, ще се навия на повече сол.

Погледът й отново мина покрай мен. Чувах смеха на Емили, който приближаваше все повече. Не ми пукаше.

Само кажи и си тръгваме, Лена.

— Без масло, с повече сол и шоколадови бонбони. Ще ти хареса — отвърна тя. Раменете й леко се отпуснаха.

Вече ми харесва.

Мажоретките и момчетата минаха покрай нас. Емили нарочно не погледна към мен, а Савана демонстративно заобиколи Лена на огромно разстояние, сякаш е заразена с някакъв вирус, предаващ се по въздушен път. Можех да си представя какво ще кажат на майките си, когато се приберат вкъщи.

Хванах Лена за ръката. По тялото ми премина ток, но не беше силен ток като онази вечер в дъжда. Беше по-скоро като смущение на сетивата. Все едно бях застигнат от ударна вълна на плажа и същевременно се бях пъхнал под топло електрическо одеяло на сигурно място в леглото си в дъждовна вечер. Оставих се това чувство да ме залее. Савана забеляза и сръчка с лакът Емили.

Не е нужно да го правиш.

Стиснах ръката й.

Какво да правя?

— Ей, сладури. Видяхте ли момчетата? — Линк ме тупна по рамото. Носеше чудовищно голям пакет пуканки с масло и гигантска кутия със синя скрежина. Изглежда беше единственият, който не усещаше никакво напрежение.

Даваха някаква криминална мистерия, която щеше да се хареса на Ама, като се имаше предвид увлечението й по загадките и мъртвите тела. Линк отиде да седне при останалите отпред, като оглеждаше по пътя редовете за скучаещи колежанки. Премести се не защото не желаеше да седи с Лена, а защото предположи, че искаме да останем насаме. Наистина искахме — е, поне аз исках.

— Къде ще седнем? По-горе, в средата…? — Чаках тя да избере.

— Тук отзад?

Последвах я към местата на последния ред.

Тъй като всички филми, които дават в синеплекса, вече ги има на дивиди, основната причина хлапетата от Гатлин да ходят на кино бяха свалките. Те са и единствената причина да сядат на последните три реда. Синеплексът, водната кула и през лятото — езерото. Освен тези места, има и няколко мазета и тавани на приятели, но общо взето, възможностите на тийнейджърите за интимен живот са ограничени. Знаех, че няма да се натискаме или целуваме, но дори да имаше нещо такова между нас, не я бях довел тук за това. Лена не е момиче, което водиш на последните три реда в киното. Беше повече от това.

Все пак изборът беше неин и знаех защо го беше направила. Най-далечното място от Емили Ашър беше именно последният ред.

Може би трябваше да я предупредя. Още преди началните надписи хората около нас започнаха да се натискат. И двамата зяпахме към пакета с пуканки, защото никъде другаде не беше безопасно за гледане.

Защо не ми каза за това?

Не знаех.

Лъжец.

Ще бъда истински джентълмен. Обещавам.

Избутах мисълта за случващото се около нас в дълбините на съзнанието си и се опитах да мисля за всичко друго — за времето, за баскетбол… Протегнах се към пакета с пуканки в същия момент, в който и Лена. Ръцете ни се допряха за секунда и ме побиха тръпки, едновременно горещи и студени. Заслон и контразаслон, смесена защита, ниско подаване по линията. Има толкова много термини в баскетболните наръчници. Май щеше да се окаже по-трудно, отколкото си мислех.

Филмът беше ужасен. След десет минути вече знаех какъв ще бъде краят му.

— Той го е направил — прошепнах на Лена.

— Какво?