Прелестни създания

Страхувах се да попитам, но трябваше да разбера.

— И какви точно сте вие?

Звучеше толкова налудничаво, че не успях да произнеса думите, които исках.

— Чародейци — каза тя спокойно.

— Чародейци?

Тя кимна.

— И какво, правите заклинания?

Тя кимна отново.

Погледнах я със съмнение. Може би все пак беше луда.

— Като вещиците?

— Итън. Не се дръж като идиот.

Въздъхнах с облекчение. Разбира се, че беше нелепо. Какво си мислех?

— Това е доста глупаво название. Все едно е шегичка. Някакъв детски номер за Хелоуин. Просто тъп стереотип.

Стомахът ми се обърна. Част от мен искаше да се втурне нагоре по стълбите, да заключи вратата и да се скрие в леглото. Но друга, по-голямата част от мен, искаше да остане. Защото тази по-голяма част от мен май отдавна знаеше истината. Може би не бях съвсем наясно какво представлява Лена, но знаех, че има нещо в нея, нещо по-голямо, нещо повече от този странен гердан и старите й кецове. Какво можех да очаквам от някого, който може да донесе поройна буря? Който може да ми говори, без дори да е в стаята? Който може да контролира движението на облаците в небето? Който може да отвори капаците на прозорците ми от предната градина?

— А какво е по-подходящото име?

— Няма една дума, с която да се опишат всички хора в семейството ми. Има ли такава дума, с която да опишеш своите роднини?

Исках да разпръсна напрежението, да се престоря, че тя е като всяко друго момиче на света. Да убедя сам себе си, че всичко ще бъде наред.

— Да. Лунатици.

— Добре, ние сме чародейци. Това е може би най-широкото определение. Всички имаме някакви сили. Надарени сме точно както членовете на някои семейства са умни, други богати, трети красиви или атлетични.

Знаех какъв трябваше да бъде следващият въпрос, но не исках да го задам. Вече бях наясно, че може да счупи прозорец само като помисли за това. Не бях сигурен, че съм готов да разбера какво още може да разбие.

Както и да е, разговорът ни започваше да звучи малко странно — сякаш говорехме просто за поредното леко откачено южняшко семейство, като Сестрите например. Родът Рейвънуд беше в Гатлин от много отдавна, както повечето от фамилиите наоколо. Защо да бъдат по-малко луди от другите? Или поне така се опитвах да се убеждавам вътрешно.

Лена сметна мълчанието за лош знак.

— Знаех си, че не бива да казвам нищо. Казах ти да ме оставиш на мира. Сега вероятно си мислиш, че съм някакъв изрод.

— Мисля, че си… надарена.

— Смяташ, че къщата ни е странна. Сам го каза.

— Ами признай, че доста време отделяте на обзавеждането й. — Исках да овладея положението. Да я накарам да се усмихне. Знаех какво й е струвало да ми каже истината и не можех да я оставя сега сама. Обърнах се и й посочих осветения кабинет над храстите с азалии, скрит зад плътните дървени капаци. — Погледни. Виждаш ли онзи прозорец? Това е кабинетът на баща ми. Работи по цяла нощ и спи през деня. Не е напускал къщата, откакто мама почина. Не иска дори да ми покаже какво пише.

— Това е толкова романтично — каза Лена тихо.

— Не, смахнато е. Но никой не го коментира, защото не е останал никой, с когото да говоря за него. Освен Ама, която крие магически амулети в стаята си и ми крещи, че съм донесъл някаква стара дрънкулка в къщата.

Стори ми се, че тя почти се усмихна.

— В крайна сметка май ще се окаже, че ти си откачалката.

— Аз съм откачалка, ти си откачалка. Във вашата къща изчезват стаи, в моята къща изчезват хора. Твоят смахнат чичо, който не излиза навън, е луд, а моят смахнат баща, който не излиза навън, е лунатик. Не виждам какво ни прави толкова различни един от друг.

Сега вече Лена се усмихна широко, явно успокоена.

— Ще се опитам да възприема думите ти като комплимент.

— Да, комплимент са. — Погледнах към нея. За пръв път я виждах да се усмихва така, с истинска усмивка. Имаше нещо особено в начина, по който изглеждаше в този момент, огряна от лунната светлина. Представих си как се навеждам към нея и я целувам. Отместих се едно стъпало по-нагоре.

— Добре ли си?

— Аха. Добре съм. Просто съм малко уморен. — Но не бях добре.

Стояхме там, на стълбите, с часове и просто си говорихме. Бях полегнал на горното стъпало, тя на стъпалото под мен. Взирахме се в тъмното нощно небе, после в тъмното сутрешно небе, докато накрая чухме птиците, които — също като нас — откриваха с изненада, че денят е настъпил.

Когато катафалката потегли, слънцето вече беше изгряло. Гледах как Бу Радли тича бавно след колата по пътя за вкъщи. Със скоростта, с която се придвижваше, сигурно щеше да стане привечер, преди да стигне в имението. Понякога се чудех защо това куче въобще излиза навън. Глупаво животно.

Поставих ръка на месинговата дръжка на входната ни врата, но за момент не успях да намеря сили да я отворя. Всичко се беше преобърнало с главата надолу и нищо не можеше да го промени. В главата ми цареше пълен хаос. Света, който познавах до преди няколко часа, вече го нямаше. Имах нужда от нова карта, за да се ориентирам къде се намирам.