Прелестни създания

Гледах я как пуска гарвана и той отново заема мястото си между пръстен със странни надписи, гравирани на него, и черно стъклено мънисто.

— Имаш много от тези неща. Какво представляват? Някакви талисмани?

Лена прибра кичур коса зад ухото си и погледна към гердана си.

— Не са истински талисмани, нито амулети, а просто предмети, които имат някакво значение за мен. — Хвана капачката от кутията сода. — Това е от първата портокалова сода, която съм пила в живота си, докато седяхме на верандата на къщата ни в Савана. Баба ми я купи, когато се върнах плачеща от училище, защото никой не сложи картичка в моята кутия за Свети Валентин.

— Това е много мило.

— Да, ако под „мило“, имаш предвид „жалко“.

— Искам да кажа, мило е, че я пазиш.

— Пазя всичко.

— А това какво е? — Посочих черното мънисто.

— Даде ми го леля Туайла. Правят ги от скали в отдалечени райони на Барбадос. Каза, че ще ми носи късмет.

— Герданът ти е страхотен. — Личеше си колко много значи за нея, по начина по който докосваше всяка от висулките по него.

— Знам, че изглеждат като купчина боклуци. Но никъде не съм живяла достатъчно дълго. Никога не съм била в една и съща къща или в една и съща стая за повече от няколко години и понякога ми се струва, че малките парчета от мен на тази верижка са всичко, което имам.

Въздъхнах и отскубнах снопче трева.

— Ще ми се да бях живял на някое от тези места.

— Но твоите корени са тук. Имаш най-добър приятел, когото си познавал през целия си живот, къща с легло, което винаги е било твое. Сигурно на касата на вратата баща ти е отбелязвал с резки как растеш през годините.

Да, така беше.

Имаш резки по вратата, нали?

Побутнах я с рамо.

— Мога да те измеря на моята врата, ако искаш. Ще бъдеш увековечена завинаги в двореца „Уейт“.

Тя се усмихна леко, все още забила нос в тетрадката си, и се облегна на рамото ми. С периферното си зрение виждах как светлината от следобедното слънце озарява половината от лицето й, една от страниците на тетрадката й, извитите краища на черната й коса, върха на единия черен „Конверс“.

А за онова… за киното. Петък е добре.

След това пъхна остатъка от граноленото си блокче по средата на тетрадката си и я затвори.

Върховете на овехтелите ни черни кецове се докоснаха.

* * *

Колкото повече мислех за петък вечер, толкова по-нервен ставах. Не беше среща, поне не официално, знаех го. Но това беше част от проблема. Защото исках да бъде. Какво правите, когато осъзнаете, че може би имате чувства към момиче, което с мъка признава, че сте приятели? Момиче, чийто чичо ви е изритал от дома им, което не е добре дошло и във вашия? Момиче, мразено от почти всеки, когото познавате? Момиче, което споделя сънищата ви, но може би не и чувствата?

Нямах никаква представа и затова не правех нищо по въпроса. Това обаче не ме спря да мисля за Лена и за малко да отида до къщата й още в четвъртък вечер — наистина щях, ако не живееше извън града. И ако имах кола. И ако чичо й не беше Макон Рейвънуд. Тези няколко „ако“-та ми попречиха да се направя на глупак.

Всеки мой ден беше като от нечий чужд живот. Преди никога нищо не ми се случваше, а сега ми се случваше всичко — и под всичко имам предвид Лена. Часовете минаваха едновременно и по-бавно, и по-бързо. Чувствах се така, сякаш бях изсмукал въздуха от гигантски балон, сякаш в мозъка ми не достигаше достатъчно кислород. Облаците бяха по-интересни за гледане, училищният стол — по-малко отвратителен, музиката звучеше по-добре, познатите стари шегички по-забавни, а самата гимназия се превърна от купчина сиво-зеленикави индустриални сгради в карта на места, в които можех да се натъкна изненадващо на Лена. Улавях се, че се усмихвам без причина, стоя със слушалките на айпода в ушите си, но без да пускам музика просто си преповтарях разговорите, които бяхме водили. Бях виждал подобни неща и преди.

Просто никога не ги бях изпитвал.

* * *

През целия ден в петък бях в отлично настроение, което означаваше, че в час се справях по-зле от всички останали, а на тренировката — по-добре. Трябваше да изкарам някъде тази енергия. Дори треньорът го забеляза и ме повика да си поговорим: „Задръж този хъс, Уейт, и догодина може да те набележат за отбора на някой колеж“.

След тренировката Линк ме закара до Съмървил. Момчетата също смятаха да ходят на кино, което означаваше, че ще се засечем там. Може би трябваше да се досетя за това, все пак в синеплекса има само един салон. Но беше прекалено късно, а и бях прекалено развълнуван, за да се тормозя с такива подробности.

Когато паркирахме Бричката, Лена вече стоеше отвън, в тъмната част на улицата, встрани от ярко осветената фасада на киното. Носеше лилава тениска и черна рокля с тънки презрамки отгоре, която да ти припомни, че е момиче, и груби черни ботуши, които веднага те караха да забравиш този факт.

В преддверието на киното, встрани от обичайната тълпа колежанчета от Съмървил, се бяха струпали мажоретките от гимназията. Момчетата от моя отбор им правеха компания. Доброто ми настроение започна да се изпарява.