Прелестни създания

Господи, моля те, пощади мама и Еванджелин. Накрая обаче се оказа, че може би е искала прекалено много. Или пък е отправила погрешната молба. Защото, когато чу звука на третия изстрел, зрението й се избистри достатъчно, за да види, че сивото вълнено яке на Итън е изпръскано с кръв. Застрелян от същите войници, с които беше отказал да се бие повече.

И миризмата на кръвта се смеси с миризмата на барут и горящи лимони.

Минаваха финалните надписи и лампите бяха светнати. Очите на Лена бяха все още затворени и тя лежеше облегната назад на седалката си. Косата й беше разрошена, а и двамата едвам сдържахме учестеното си дишане.

— Лена? Добре ли си?

Тя отвори очи и бутна облегалката между двете седалки. Без да каже нито дума, отпусна глава на рамото ми. Усещах как трепери толкова силно, че дори не можеше да проговори.

Знам. И аз бях там.

Все още стояхме така, когато Линк и останалата дружинка минаха покрай нас. Линк ми смигна с вдигната длан, като че ли искаше да ми даде „пет“, както правехме след успешен удар на игрището.

Но той грешеше. Всички грешаха. Може и да седяхме на последния ред, но не се бяхме натискали. Все още усещах миризмата на кръв, а в ушите ми отекваха пушечните изстрели.

Току-що бяхме видели как умира човек.

9.X Денят на семейната среща

Не мина много време след петъчната вечер в синеплекса и мълвата се разнесе. Племенницата на стария Рейвънуд се беше натискала с Итън Уейт. Ако не бях онзи Итън Уейт, чиято майка почина миналата година, слухът можеше да се разнесе още по-бързо и с повече бруталност. Дори момчетата от отбора решиха, че трябва да поговорят с мен. Просто им отне повече време от обикновено да ме спипат някъде, за да ми го кажат, защото не им дадох шанс да го направят по-рано.

За момче, което не може да оцелее без три обяда, е голяма жертва, че след киното пропусках половината от тях — или поне тези, които бяха с отбора. Но не можех да карам много дълго на половин сандвич на скамейките на стадиона, а и в училището няма чак толкова места, където човек може да се скрие.

Защото, повярвайте, тук наистина няма къде да се скриеш. Гимназията е умален модел на Гатлин; няма къде да отидеш. Моето временно изчезване не остана незабелязано от момчетата. Както казах, тук си има определени правила: трябва да присъстваш на сутрешната „проверка“ в сряда и ако позволиш някое момиче да те отклони от дълга ти, особено момиче, което не е одобрено — от Савана и Емили най-вече, ситуацията се усложнява.

А когато момичето е Рейвънуд, каквато винаги е била Лена за тях, положението беше направо невъзможно.

Трябваше да събера смелост. Беше време да се появя в столовата. Нямаше значение, че ние всъщност не сме гаджета. В „Джаксън“, ако седнеш да ядеш с някого на обед, всички подозират, че вече сте „паркирали“ зад водната кула. А там е ясно какво се прави. Може да звучи тъпо, но при картинката в града, къде другаде да го правят разгонените младежи?

Първия път, когато с Лена влязохме в стола заедно, тя за малко да се обърне и да побегне. Едвам успях да я хвана за дръжката на чантата й.

Не се дръж така. Това е просто обяд.

— Мисля, че забравих нещо в шкафчето си. — Обърна се, но аз продължавах да я държа.

Приятелите обядват заедно.

Не обядват. Ние не обядваме. Тук особено.

Взех две оранжеви пластмасови табли. Сложих чиния с парче пица на едната и я побутнах към нея.

Ще го направим сега. Пиле?

Не мислиш ли, че съм опитвала и преди?

Не си опитвала с мен. Мисля, че нещата ще бъдат по-различни, отколкото са били в старото ти училище.

Лена се огледа със съмнение. Пое си дълбоко дъх и постави в таблата ми салата с моркови и целина.

Ако изядеш това, ще седна където кажеш.

Погледнах към морковите, после и към масите. Момчетата от отбора вече се настаняваха на нашето място.

Където кажа?

* * *