Прелестни създания

Ако това беше филм, щяхме да седнем на масата при момчетата и те щяха да научат ценен урок за живота. Например да не съдиш хората единствено по външния им вид или че да си различен, не е лошо. А Лена щеше да разбере, че не всички шегички са тъпи и повърхностни. Във филмите винаги се получава. Но не бяхме във филм. Бяхме в Гатлин, което налагаше жестоки ограничения на възможните варианти на действията ни. Линк улови погледа ми, когато се насочвах към масата, и поклати глава — няма начин, човече. Лена беше на няколко крачки зад мен, готова веднага да побегне. Започвах да виждам как ще се развият нещата оттук нататък и ми стана ясно, че да го кажем така — никой нямаше да научи ценен урок за живота.

Почти бях завил към тях, когато Ърл погледна към мен.

Този поглед казваше всичко. Казваше „Ако я доведеш тук, с теб е свършено“.

Лена сигурно също го видя, защото когато се обърнах към нея, беше изчезнала.

* * *

Този ден, след тренировката, отборът избра Ърл да поговори от името на всички с мен, което беше доста забавно, защото говоренето никога не е било силната му страна. Той седна на пейката пред шкафчето ми в съблекалнята. Планът на заговора прозираше и от факта, че беше сам, а Ърл Пети никога не е сам. Не го усуква много.

— Не го прави, Итън.

— Не правя нищо — отвърнах, все още с гръб към него.

— Не се дръж като глупак. Това не си ти.

— Така ли? Ами ако съм? — Извадих тениската си на Трансформърите.

— На момчетата не им харесва. Тръгнеш ли по този път, няма връщане назад.

Ако Лена не беше изчезнала от столовата, Ърл щеше да знае, че не ми пука какво мислят те. Изобщо не ме интересуваше. Както не ми пукаше и сега. Затръшнах вратата на шкафчето си, но той си тръгна, преди да му кажа какво мисля за неговия неводещ наникъде път.

Имах чувството, че това беше последното ми предупреждение. Не се сърдех на Ърл. Веднъж поне бях напълно съгласен с него. Момчетата вървяха по един път, а аз поемах по друг. Кой можеше да го оспори?

* * *

Линк отказа да ме изостави. Аз продължавах да ходя на тренировки, момчетата дори ми подаваха топката. Играех по-добре от всякога, без значение какво говореха те или по-скоро не говореха в съблекалнята. Когато бях около тях, се опитвах да не се сещам, че светът ми се беше разделил на две, че даже небето вече ми изглеждаше различно и дори не ми пукаше дали ще стигнем до щатските финали. Лена беше постоянно в мислите ми, независимо дали бях с нея или не.

Не че щях да го спомена на някого по време на тренировката или след нея, когато с Линк се отбихме на път за вкъщи до „Стоп енд Шоп“, за да заредим колата. Другите от отбора също бяха там и аз се опитвах да се държа като един от тях, поне заради Линк. Устата ми беше пълна с понички, поръсени обилно с пудра захар, с които за малко да се задавя, когато излязох през плъзгащите се врати.

Тя беше там. Второто най-красиво момиче, което някога бях виждал.

Може би беше малко по-голяма от мен, защото макар да ми изглеждаше донякъде позната, можех да се закълна, че никога не съм я засичал в „Джаксън“. Сигурен бях в това. Беше типът момиче, което едно момче би запомнило. От колата й гърмеше музика, която никога не бях чувал, а тя самата се беше облегнала на волана на черно-белия си „Мини Купър“ с подвижен покрив, паркиран напряко на две места на паркинга. Явно не беше забелязала ограничителните линии или пък не й пукаше за тях. В устата си имаше близалка, която държеше като цигара, нацупените й червени устни бяха станали още по-ярки от боята в нея.

Огледа ни от горе до долу и спря музиката. След секунда чифт невероятно дълги крака се измъкнаха от вратата и тя застана пред нас, все още смучейки близалката си.

— Франк Запа. „Давещата се вещица“. Малко по-рано от вашето време, момчета. — Приближи се още, като вървеше бавно, сякаш за да ни даде време да я огледаме по-добре, което — признавам си — наистина правехме.

Имаше дълга руса коса с тънък розов кичур, спускащ се от едната страна на лицето покрай неравномерно подстригания й бретон. Носеше огромни черни слънчеви очила и къса черна плисирана пола, все едно беше кралица на някакъв отбор от готик мажоретки. Бялата й блузка беше толкова прозрачна, че се виждаше половината от черния сутиен и по-голямата част от всичко останало. А определено имаше какво да се види. Черни високи ботуши, халка на пъпа, татуировка около него. Тя също беше черна и приличаше на някакъв индиански племенен мотив. Не можех да кажа какво точно представляваше, защото се опитвах да не гледам в тази посока.

— Итън? Итън Уейт?

За малко да се спъна. Половината баскетболен отбор ме зяпна.

— Не може да бъде. — Шон беше също толкова изненадан, колкото и аз самият, че тя произнесе моето име. По-скоро той беше от типа момчета, които играеха тази игра.

— Секси. — Ченето на Линк направо беше увиснало от изненада. — Гореща. ИТС. — Толкова секси, че причинява изгаряне трета степен. Най-големият комплимент, който Линк може да направи на едно момиче. Дори Савана Сноу не е получавала тази оценка.

— Май това момиче обича да създава проблеми.