Прелестни създания

— Както казах, не бих изпуснала това за нищо на света. Освен това, не искаш да карам Итън обратно до тях. За какво още бихме могли да си говорим?

Исках да предложа да си тръгнем, но думите не излизаха от устата ми. Всички просто стояхме там, в централния салон, взирайки се едни в други. Ридли се облегна на една от колоните.

Макон наруши мълчанието.

— Защо не заведеш Итън в трапезарията? Сигурен съм, че си спомняш къде е.

— Но, Макон… — Жената, която, предполагам, беше леля Дел, изглеждаше паникьосана и едновременно объркана, сякаш не знаеше какво всъщност става.

— Всичко е наред, Делфин. — Виждах в очите на Макон, че обмисляше ситуацията, предвиждайки нещата с няколко хода напред. Без да знам в какво точно се бях забъркал, се почувствах донякъде спокоен от неговото присъствие.

Последното място, където исках да отида в този момент, беше трапезарията. Исках да си плюя на петите, но не успях да го направя. Ридли не ме пускаше, а докато тя ме държеше, имах чувството, че се движа на автопилот. Въведе ме в залата за вечеря, където последния път бях обидил Макон. Погледнах към момичето, увиснало на ръката ми. Тази обида май беше много по-страшна.

Стаята беше осветена от стотици малки черни свещи, от полилея се спускаха нанизи черни стъклени мъниста. Огромен венец, направен изцяло от черни пера, висеше над вратата, водеща към кухнята. На масата бяха сервирани сребърни и седефенобели чинии, които доколкото можех да преценя, наистина бяха направени от перлен седеф.

Крилата на вратата на кухнята се отвориха. Лена влезе през нея, носейки голям сребърен поднос, пълен с екзотично изглеждащи плодове, които определено не бяха от Южна Каролина. Беше облечена с черна, прилепнала по тялото й роба, пристегната на кръста, която стигаше чак до пода. Дрехата изглеждаше абсолютно извън времето, не приличаше на нищо, което бях виждал някога в тази страна, нито в този век, нито в предишните, но когато погледнах надолу, забелязах, че Лена продължаваше да носи старите си черни кецове. Беше още по-красива от първия път, когато дойдох на вечеря… кога? Преди няколко седмици?

Главата ми се замъгли, сякаш заспивах. Поех си дълбоко дъх, но можех да усетя само аромата на Ридли — мускусен мирис, смесен с нещо прекалено сладникаво, като сироп, бълбукащ на печката. Беше силен и задушаващ.

— Почти сме готови. Само още няколко… — Лена замръзна, все още облегната на едното крило на вратата. Изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак или нещо още по-лошо. Не бях сигурен дали е само заради Ридли, или заради гледката на двама ни, ръка за ръка.

— Привет, братовчедке. Много време мина, а? — Ридли пристъпи напред, влачейки ме след себе си. — Няма ли да ме целунеш?

Подносът, който Лена носеше, се разби с трясък на пода.

— Какво правиш тук? — Гласът й звучеше по-скоро като едва доловим шепот.

— Защо? Дойдох да видя любимата си братовчедка, разбира се, и си доведох кавалер.

— Не съм ти кавалер — обадих се неуверено, все още залепен за нея. Тя извади цигара от пакета, пъхнат в ботуша й, и я запали, правейки всичко това със свободната си ръка.

— Ридли, моля те не пуши в тази къща — каза Макон и цигарата загасна от само себе си. Ридли се изсмя и я метна в една купа, която изглеждаше пълна с нещо като картофено пюре, но вероятно не беше.

— Чичо Макон. Винаги си бил толкова стриктен по отношение на правилата на Къщата.

— Правилата са установени от много отдавна, Ридли. Нито ти, нито аз можем да ги променим сега.

Те се взираха един в друг. Макон направи жест и един стол се отмести сам от масата.

— Защо всички не се успокоим и не седнем? Лена, ще кажеш ли на Кухнята, че ще има още двама души на вечеря?

Лена продължаваше да стои там, без да помръдне, но явно готова да избухне във всеки миг.

— Тя не може да остане.

— Всичко е наред. Нищо не може да ти навреди, докато си тук — успокои я Макон. Но Лена не изглеждаше уплашена. Беше по-скоро бясна.

Ридли се усмихна.

— Убеден ли си?

— Вечерята е готова, а знаеш как се ядосва Кухнята, когато поднася изстинала храна. — Макон влезе в трапезарията. Всички го последваха, макар поканата да беше произнесена толкова тихо, че ние тримата едва я чухме.

Бу водеше, без да се отделя от Риан. Леля Дел вървеше след тях под ръка със сивокос мъж на възрастта на баща ми. Беше облечен като излязъл от книгите с исторически проучвания на мама — високи до коленете ботуши, риза с волани и странно наметало, подходящо по-скоро за сцена от опера. Двамата бяха като експонати от изложба в Смитсъновия музей26.

Едно по-голямо момиче също влезе в стаята. Много приличаше на Ридли, само дето носеше повече дрехи и не изглеждаше толкова опасна. Имаше дълга права коса с по-добре оформена версия на неравномерния бретон на Ридли. Момиче, което можеш да срещнеш с купчина книги в двора на някой стар елитен колеж на Север, „Иейл“ или „Харвард“ например. Девойката прикова поглед в Ридли, сякаш можеше да види очите й през тъмните стъкла на очилата, който тя не беше свалила.