Прелестни създания

П.А.Н.И.К.Ь.О.С.А.Н. Така би ме нарекла Ама. Десет хоризонтално или друга дума за „страхливец“. Бях уплашен. Казах на Лена, че няма нищо особено в това, че тя и нейното семейство са… Какво бяха всъщност? Вещици? Вещери? Чародейци?

Нищо особено.

Излъгах. Обзалагам се, че дори онова глупаво куче го беше разбрало.

24.IX Последните три реда

Нали сте чували онзи израз — „като гръм от ясно небе“? Истина е. В мига, в който тя се появи на стълбището ни с лилавата си пижама, въпросният гръм се стовари върху главата ми.

Знаех, че ще се случи. Но не знаех, че ще се почувствам така.

От този момент имаше само две места, където исках да бъда: където и да е, но с Лена, и пак там, но сам, за да мога да обмисля нещата по-ясно. Не ми идваха наум думи, с които да опиша отношенията ни. Тя не ми беше гадже, дори не бяхме излизали на среща. До миналата седмица дори не признаваше, че сме приятели. Нямах представа какво чувства към мен и някак си не вървеше да пратя Савана — царицата на интригите в града — да я подпита. Но не исках да рисувам по никакъв начин това, което имахме, каквото и да бе то. Защо тогава мислех за нея във всяка секунда? Защо ме изпълваше такова щастие в мига, в който я виждах? Струваше ми се, че знам отговора, но откъде можех да съм сигурен? Не можех, а и не се сещах как бих могъл да разбера.

О, стига… Момчетата не говорят така за тези неща. Ние просто излизаме на полето по време на буря и чакаме да ни удари онзи гръм.

* * *

— Какво толкова пишеш?

Лена затвори тетрадката със спирала, която май носеше със себе си навсякъде. Отборът по баскетбол нямаше тренировка в сряда, затова седяхме на земята в градината на „Грийнбриър“, за която почвах да мисля като за нашето специално място, въпреки че никога нямаше да го призная, дори на нея. Тук бяхме намерили медальона. Тук можехме да се мотаем и да си бъбрим, без никой да ни зяпа и обсъжда. Предполагаше се да учим, но Лена пишеше в тетрадката си, а аз четях един и същи параграф за структурата на атома вече девет пъти. Раменете ни се допираха, но бяхме обърнати в различни посоки. Аз се бях изтегнал с лице към залязващото слънце, тя седеше под дълбоката сянка на покрит с мъх дъб.

— Нищо особено. Просто си пиша.

— Добре де, няма нужда да ми обясняваш. — Опитах се да не бъда много разочарован.

— Просто… глупаво е.

— Няма значение, кажи ми.

Около минута Лена мълча, драскайки с черната си химикалка по гумения ръб на кецовете си.

— Понякога пиша стихотворения. Правя го от съвсем малка. Знам, че е странно.

— Не мисля, че е странно. Мама беше писателка. Баща ми е писател. — Усетих, че се усмихва, въпреки че не гледах към нея. — Да, това е лош пример, защото той е наистина странен, но това не е следствие от писането му.

Чаках да видя дали ще ми подаде тетрадката си и ще ме помоли да прочета някое от стихотворенията й. Друг път.

— Може би някой ден ще ми дадеш да ги погледна.

— Съмнявам се. — Чух как тетрадката се отваря отново и химикалката започва да се движи по страниците. Втренчих се в учебника си по химия и за стотен път прочетох наум изречението. Слънцето почти се беше скрило, тя пишеше поезия. Ако щях да го правя, сега беше идеалният момент.

— Е, искаш ли, знаеш… да излезем? — Постарах се да прозвучи небрежно.

— Нали сме излезли?

Дъвчех нервно края на пластмасовата лъжица, която бях открил в раницата си — вероятно от пудинга от училищния стол.

— Ъъъ, да. Не. Искам да кажа, да отидем някъде другаде.

— Сега ли? — Тя отхапа от едно гранолено блокче23, завъртя се, седна до мен и ми го подаде.

Поклатих глава.

— Не сега. В петък или някой друг ден. Можем да отидем на кино. — Пъхнах лъжицата в учебника по химия и го затворих.

— Това е гадно. — Лена направи гримаса на отвращение и обърна страницата на тетрадката си.

— Какво имаш предвид? — Чувствах, че се изчервявам.

Става дума само за едно кино!

Ти си идиот.

Тя посочи към мръсната лъжица, която бях използвал да си отбележа докъде бях стигнал в учебника.

— Имах предвид това.

Усмихнах се с облекчение.

— Имала е склонност към кухненски прибори?

— Не, за книгите. Тя четеше поне по двайсет наведнъж, бяха разпръснати навсякъде — на кухненската маса, на леглото й, в банята, в колата, в чантите й, на купчини по стълбите. И използваше каквото й попадне под ръка, за да си отбелязва. Мой мръсен чорап, обелка от ябълка, очилата й за четене, друга книга, вилица…

— Стара мръсна лъжица?

— Именно.

— Това сигурно е подлудявало Ама?

— Направо изперкваше. Не, чакай, тя… — зачудих се коя беше точната дума — … изпадаше в Б.Я.С.

— Три водоравно? — изсмя се Лена.

— Вероятно.

— Това беше на мама. — Тя докосна една от фигурките, висящи от сребърната й верижка, която май никога не сваляше от врата си. Беше малка златна птица. — Гарван.

— Заради името на рода ви24?

— Не. Гарваните са най-могъщите птици в света на чародейците. В легендите се казва, че могат да поглъщат чуждата енергия в себе си и да я освобождават под други форми. Могат да бъдат много опасни заради силата, която притежават.