Прелестни създания

— Да, така е. Ти дори не можеш да си представиш нещата, от които се страхувам.

— Страхуваш се да ми се довериш.

Не каза нищо.

— Страхуваш се да се сближиш с някого достатъчно, за да забележи дали си дошла на училище или не.

Тя прокара пръста си по замъгления прозорец на колата и очерта колеблива зигзагообразна линия.

— Страхуваш се да се задържиш на едно място и да видиш какво ще стане.

Зигзагообразната линия се превърна в нещо, наподобяващо мълния.

— Ти не си оттук, права си. И не си просто малко различна.

Лена продължаваше да се взира през прозореца, в нищото, защото навън не можеше да се види нищо. Но аз можех да видя нея, виждах всичко.

— Ти си невероятно, абсолютно, изключително, извънредно, невъзможно различна. — Допрях ръката й съвсем леко, само с пръстите си, и веднага почувствах познатото преминаване на електричество. — Знам, защото дълбоко в себе си мисля, че и аз съм такъв. Затова, моля те, кажи ми. В какво точно си различна?

— Не искам да ти казвам.

По бузата й се стече сълза. Докоснах я с пръст и тя ме прогори.

— Защо?

— Защото това може да е последната ми възможност да бъда нормално момиче, пък било то и в Гатлин. Защото ти си единственият ми приятел. Защото ако ти кажа, няма да ми повярваш. Или по-лошо, ще повярваш. — Погледна ме с широко отворени очи. — И в двата случая няма да искаш да ми проговориш повече.

Някой почука рязко на прозореца и двамата подскочихме. Светлина от фенерче блестеше през замъгленото стъкло. Смъкнах бавно прозореца, ругаейки тихо под носа си.

— Да не сте се загубили по пътя към къщи?

Дебелака. Хилеше се така, сякаш беше намерил две понички на пътя.

— Не, сър. Тъкмо се прибирахме.

— Тази кола не е твоя, мистър Уейт.

— Не, сър.

Премести фенерчето си към Лена и свети ненужно дълго в лицето й.

— Тогава потегляй и се прибирай вкъщи. Не карай Ама да те чака.

— Да, сър.

Запалих двигателя. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Приятелката му, Аманда, седеше на предната седалка на полицейската кола и се кикотеше.

* * *

Затръшнах вратата на колата. Виждах Лена през прозореца от страната на шофьора как седи, без да помръдне.

— До утре.

— Да, добре.

Но аз знаех, че утре няма да се видим. Знаех, че ако потегли с колата, това ще бъде краят. Стояхме пред нашата къща и двамата бяхме наясно, че сме на кръстопът. Все едно се намирахме на разклонението на пътя към „Рейвънуд“ или към Гатлин. Трябва да избереш едната посока. И при нея беше така. Ако сега избереше да тръгне, катафалката щеше да мине по другия път на разклона, покрай мен. Точно като в онази сутрин, когато я видях за пръв път.

Освен ако не избереше мен.

Човек не може да избере два пътя. А щом веднъж поемеш по единия, няма връщане назад. Чух как двигателят забоботи, но продължих да вървя към входната ни врата. Катафалката потегли.

Тя не ме избра.

* * *

Лежах в леглото си с лице към прозореца. Лунната светлина проникваше през него, което ме дразнеше, защото ми пречеше да заспя, а в този момент исках само едно — този ден да свърши.

Итън. Гласът беше толкова плах, че почти не го чувах.

Погледнах към прозореца. Беше затворен, сигурен бях.

Итън. Моля те.

Затворих очите си. Резето на прозореца ми потрака.

Пусни ме вътре.

Дървените капаци се отвориха с трясък. Човек би могъл да помисли, че е от вятъра, но — разбира се — нямаше дори слаб повей. Скочих от леглото и погледнах навън.

Лена стоеше по пижама на моравата пред къщата ни. Съседите щяха да имат за какво да говорят месеци наред, а Ама щеше да получи инфаркт.

— Слез долу или аз ще се кача горе.

Инфаркт или поне припадък.

Седяхме отвън на предните стълби на къщата. Бях с дънки, защото не спя по пижама, а ако Ама излезеше и ме видеше с момиче по боксерки, до сутринта щях да бъда заровен в задния ни двор.

Лена се беше облегнала назад и гледаше към бялата боя, която се лющеше от верандата.

— Тази вечер за малко да завия обратно по улицата и да се върна при теб, но бях прекалено уплашена. — На светлината на луната можех да видя, че пижамата й е на някакви зелени и лилави цветчета и с китайски мотиви. — После, когато се прибрах вкъщи, бях прекалено уплашена, за да не го направя.

Взираше се сериозно в лакираните нокти на голите си крака. Явно искаше да каже нещо, но все още се колебаеше.

— Не знам как да го направя. Никога не съм го казвала преди, затова не знам как ще прозвучи.

Прокарах пръсти през разрошената си коса, опитвайки се да я приведа в някакъв ред.

— Каквото и да е, можеш да ми кажеш. Знам какво е да имаш смахнато семейство.

— Само си мислиш, че знаеш какво е „смахнато“. Нямаш идея за какво става дума.

Пое си дълбоко дъх. Каквото и да възнамеряваше да ми каже, очевидно беше много трудно за нея. Виждах как се мъчи да намери точните думи.

— Хората в моето семейство притежават определени сили. Аз също. Можем да правим неща, които другите не могат. Родени сме с тези дарби, това не зависи от нас. Ние сме такива, каквито сме.

Отне ми секунда да разбера за какво говори или поне това, за което си мислех, че говори.

Магия.

Къде е Ама, когато човек има нужда от нея?