Прелестни създания

Лена ме погледна притеснено, сякаш се страхуваше, че ще поискам да отида до тоалетната и ще избягам. Свих рамене и започнах да пълня чинията си. Може би Ама щеше да ми позволи да пропусна закуската на следващата сутрин. Когато Макон беше вече на третата си чаша скоч, реших, че е подходящо време да повдигна темата за медальона. Някъде в ъгълчето на съзнанието ми стоеше мисълта, че го бях видял да слага храна в чинията си няколко пъти, но не и да я яде. Изглеждаше като че ли тя просто изчезва след една или две хапки. Може би Бу Радли беше най-щастливото куче в града.

Сгънах памучната салфетка в скута си.

— Сър, може ли да ви попитам нещо? Все пак, изглежда, че знаете толкова много за историята на града, а и няма как да питам мама, нали?

Какво правиш?

Просто ще му задам един въпрос.

Той не знае нищо.

Лена, трябва да опитаме.

— Разбира се. — Макон отпи от чашата си.

Бръкнах в джоба си и извадих медальона, като внимавах да го държа увит в кърпичката на Ама. Всички свещи внезапно изгаснаха. Светлината стана мъждива и после изчезна напълно. Дори музиката от пианото спря.

Итън, какво направи?

Нищо не съм направил.

Чух гласа на Макон в мрака.

— Какво държиш в ръката си, синко?

— Медальон, сър.

— Ще възразиш ли, ако те помоля да го прибереш обратно в джоба си? — Гласът му беше спокоен, но знаех, че той самият не е. Усещах, че полага големи усилия да се овладее. Игривият му маниер беше изчезнал. Звучеше като човек, стигнал до ръба, в тона му се чувстваше някаква тревога, която се опитваше много упорито да прикрие.

Натъпках медальона обратно в торбичката и го прибрах в джоба си. На другия край на масата Макон докосна с пръсти канделабъра пред себе си. Една по една свещите на масата започнаха да се запалват. Цялата храна беше изчезнала.

На бледата светлина Макон изглеждаше зловещо. Освен това за пръв път, откакто го срещнах, не говореше, сякаш в момента преценяваше възможностите си по някаква невидима скала, от която зависеше съдбата ни. Май беше време да си тръгна. Лена се оказа права, беше лоша идея. Може би все пак имаше основателна причина Макон Рейвънуд да не напуска никога къщата.

— Съжалявам, сър. Не знаех, че ще стане така. И нашата икономка, Ама, реагира като вас, когато й го показах — сякаш този медальон притежава странна сила. Но когато с Лена го намерихме, не се случи нищо.

Не му казвай нищо друго. Не споменавай виденията.

Няма. Исках просто да разбера дали съм прав за Женевиев.

Нямаше защо да се безпокои, не желаех да казвам на Макон Рейвънуд нищо. Исках само да се махна оттук. Надигнах се от стола.

— Мисля, че трябва да се прибера вкъщи, сър. Вече е доста късно.

— Бихте ли ми описали как изглежда медальонът на външен вид? — Беше по-скоро заповед, отколкото молба. Но не можах да се насиля да кажа нито дума.

Лена беше тази, която най-накрая проговори:

— Той е стар и очукан с камея отпред. Намерихме го в „Грийнбриър“.

Макон нервно въртеше сребърния пръстен на ръката си.

— Трябваше да ми кажеш, че си била в „Грийнбриър“. Онова място не принадлежи на „Рейвънуд“. Там не мога да те пазя.

— Но аз бях в безопасност. Чувствах го.

В безопасност от какво? Тук имаше нещо повече от обикновена роднинска загриженост.

— Не си била. Мястото е извън границите. Не може да бъде контролирано. От никого. Има много неща, които не знаеш. А той… — Макон направи жест към мен — той не знае нищо. Не може да те защити. Не трябваше да го замесваш.

Не можех да се въздържа повече. Говореше за мен, сякаш не бях там.

— Аз също съм част от това, сър. На гърба на медальона има инициали. ИКУ. Итън Картър Уейт, моят прапрапрапрачичо. И още едни — ЖКД. Мислим, че „Д“-то е за Дюшан.

Итън, спри.

Но аз не можех.

— Няма причина да криете нищо от нас, защото каквото и да става, се случва и с двама ни. И независимо дали ви харесва или не, изглежда, че се случва точно сега.

Една ваза с гардении полетя из стаята и се разби в стената. Ето това беше онзи Макон Рейвънуд, за когото ни разказваха истории още от деца.

— Нямаш представа за какво говориш, млади човече. — Взираше се право в очите ми с такава мрачна сила, че косъмчетата по врата ми настръхнаха. Бях отишъл прекалено далеч. Бу Радли се изправи и застана до господаря си, като че ли надушваше предстоящата плячка, очите му бяха закръглени и съсредоточени в очакване на лова.

Не казвай нищо повече.

Макон Рейвънуд ме гледаше с присвити очи. Бляскавата филмова звезда беше изчезнала и на негово място се беше появило нещо много по-зловещо. Исках да избягам, но бях като прикован към земята. Парализиран.

Когато най-накрая проговори, звучеше така, все едно говореше на самия себе си: