Прелестни създания

— Семейството ми е малко странно. Срещата е просто стар фамилен празник, като по-ранен Ден на благодарността. Забрави.

Не бях чувал някой да е посещавал „Рейвънуд“, било то роднини или който и да е друг. Не бях виждал нито една кола да поема в посока към имението на разклонението на пътя.

Макон изглеждаше развеселен.

— Щом така искаш. Като говорим за Кухнята, вече съм гладен като вълк. Ще отида да видя какво ни е приготвила. — Докато говореше, чувах тракането на тенджери и тигани някъде в отдалечена от балната зала стая.

— Не се престаравай, чичо. Моля те.

Гледах как Макон Рейвънуд излиза от салона и в един миг просто го нямаше. Все още чувах тракането на официалните му обувки по полирания под. Тази къща беше абсурдна. В сравнение с нея Белият дом приличаше на колиба, забутана вдън гори.

— Лена, какво става тук?

— За какво говориш?

— Как е разбрал, че ще идвам? Защо има прибори и за мен на масата?

— Трябва да ги е сложил, когато те е видял отвън на верандата.

— А цялото това място? Бях в тази къща в деня, когато намерихме медальона. Изобщо не изглеждаше така.

Кажи ми. Можеш да ми се довериш.

Тя мачкаше разсеяно подгъва на роклята си. Мълчеше упорито.

— Чичо ми си пада по антиките. Постоянно променя интериора на къщата. Има ли някакво значение?

Каквото и да ставаше тук, явно нямаше да ми каже точно в този момент.

— Добре. Имаш ли нещо против да разгледам наоколо?

Тя се намръщи, но не каза нищо. Станах от масата и отидох до съседния салон. Беше оформен като малък кабинет — с канапета, камина и няколко масички за писане. Бу Радли лежеше пред камината. Започна да ръмжи в момента, в който влязох в стаята.

— Добро кученце.

Той изръмжа по-силно. Направих крачка навън. Черният звяр моментално спря да ръмжи и отново отпусна глава пред огъня.

На най-близката масичка имаше пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап. Взех го. Бу Радли отново изръмжа. Върху пакета имаше печат — „Окръжна библиотека на Гатлин“. Познах печата. Майка ми получаваше стотици такива пакети. Само Мариан Ашкрофт си правеше труда да опакова по този начин книгите.

— Проявявате интерес към библиотеките, мистър Уейт? Познавате ли Мариан Ашкрофт? — Макон се появи неочаквано до мен, взе колетчето от ръката ми и го огледа с истинска наслада.

— Да, сър, Мариан, д-р Ашкрофт, беше най-добрата приятелка на майка ми. Работеха заедно.

Очите на Макон трепнаха, за секунда в тях се появи някакъв блясък, после отново не изразяваха нищо. Каквото и да беше, отмина.

— Разбира се. Каква непростима недосетливост от моя страна, Итън Уейт. Познавах майка ви.

Вцепених се. Как беше възможно Макон Рейвънуд да познава майка ми?

Странно изражение мина по лицето му, сякаш си беше спомнил нещо забравено.

— Само чрез книгите й, разбира се. Чел съм всичко, написано от нея. Всъщност, ако се вгледате в бележките към книгата й „Плантации и растения: разделените градини“, ще видите, че голяма част от източниците за проучването й са от моята лична колекция. Вашата майка беше блестящ учен, голяма загуба за всички ни.

— Благодаря.

— За мен ще е чест да ви покажа моята библиотека, естествено. С огромно удоволствие ще споделя колекцията си с единствения син на Лила Евърс.

Погледнах го, стреснат от звука на името на майка ми, излязло от устата на Макон Рейвънуд.

— Уейт. Лила Евърс Уейт.

Мъжът се усмихна по-широко от обикновено.

— Разбира се. Но всяко нещо по реда си. Заради липсата на врява, идваща от Кухнята, подозирам, че вечерята е сервирана. — Потупа ме по рамото и се върнахме отново в голямата бална зала.

Лена ни чакаше на масата. Опитваше се да запали свещ, която постоянно гаснеше от вечерния бриз. Масата беше отрупана с пищна вечеря, въпреки че не можех да си представя как тези ястия бяха стигнали до тук. Не бях видял нито един друг човек в къщата, освен нас тримата. Имахме изцяло нова къща, куче-вълк, а сега и всичко това. А бях очаквал Макон Рейвънуд да бъде най-странното нещо тази вечер.

Храната беше достатъчно, за да стигне за ДАР, за всяка църква в града и за баскетболния отбор едновременно. Само дето не беше храната, която обикновено се сервира в Гатлин. Имаше нещо, което приличаше на цяло печено прасе с ябълка в устата. Изправени печени ребра, с малки панделки върху всяко, стояха до поднос с ужасно изглеждаща гъска, покрита с кестени. Имаше купи с марината и сосове, различни кремове, кифли и хлебчета, зеле и цвекло и видове пастети, чиито имена не знаех. И разбира се, сандвичи с парченца печено свинско, които изглеждаха съвсем не на място сред останалите деликатеси. Погледнах към Лена, ужасен от мисълта колко много неща трябваше да изям, за да се покажа любезен.

— Чичо! Това е прекалено. — Бу се сви край стола на Лена, въртейки опашка в очакване на угощението.

— Глупости. Имаме повод да празнуваме. Имаш си приятел. Кухнята ще се обиди.