Прелестни създания

— Знам. — Откакто мама умря.

Библиотеката беше като втори дом за мама и въобще за цялото ми семейство. Прекарвахме там всяка неделя следобед, откакто бях малко момче. Обикалях, вадех всяка книга с рисунки на пиратски кораб, рицар, войник или астронавт. Мама често казваше: „Това е моята църква, Итън. Така празнуваме светия Шабат в нашето семейство“.

Директорката на Окръжната библиотека на Гатлин, Мариан Ашкрофт, беше най-старата приятелка на майка ми, втората най-умна историчка в Гатлин (след мама) и до самия край неин партньор в проучванията. Двете се бяха дипломирали заедно в университета „Дюк“20, а когато Мариан получила докторската си степен по афро-американска история, последвала мама в Гатлин, за да завършат първата си книга заедно. Преди инцидента бяха по средата на петата си обща книга.

Не бях стъпвал в библиотеката оттогава и все още не бях сигурен дали съм готов. Но освен това знаех, че няма начин Ама да ме спре да отида там. Нямаше дори да се обади да провери дали наистина съм отишъл. Мариан Ашкрофт беше част от семейството ни. А за Ама, която обичаше мама толкова много, колкото я обичаше и Мариан, семейството бе винаги на първо място.

— Добре, но се дръж внимателно и не говори високо. Знаеш какво казваше майка ти. Всяка книга е дете на Бога, а мястото, където се съхраняват Божиите книги, е също и Негов дом. — Както съм казвал, мама нямаше да има добра кариера в ДАР.

Линк свирна отвън с клаксона. Щеше да ме закара, отивайки на репетицията на групата си. Излязох от кухнята, изпълнен с толкова силно чувство на вина, че едвам се удържах да не се метна в прегръдките на Ама и да си призная всичко, все едно бях отново на шест години и бях изял всички желирани бонбони от кутията в килера. Може би Ама бе права. Може би бях пробил дупка в небето и вселената всеки момент щеше да се стовари върху мен.

* * *

Стоях пред вратата на „Рейвънуд“ и стисках здраво лъскавата синя папка, която беше моето извинение да се изтърся непоканен в къщата на Лена. Бях се отбил да й дам задачата за домашното по английски език, което беше пропуснала днес — поне това беше предлогът, който измислих след дълъг умствен напън. Когато стоях на нашата веранда и го формулирах в главата си, ми звучеше убедително. Но сега, на верандата на „Рейвънуд“, не бях толкова сигурен.

Не съм от онези момчета, които обикновено правят такива неща, но беше очевидно, че Лена никога нямаше да ме покани у тях. А имах чувството, че чичо й можеше да ни помогне, че сигурно знае нещо.

Или пък беше друго. Исках да я видя. В отсъствието на Урагана Лена денят в „Джаксън“ беше дълъг и скучен и бях започнал да се чудя как ще изкарам до последния час без всички проблеми, които тя ми създаваше. Без всички проблеми, които тя ме караше да искам сам да предизвикам.

Виждах светлината, която проникваше през покритите с бръшлян прозорци. Отвътре се чуваше музика, някаква стара южняшка песен, май от онзи певец от Джорджия, когото мама толкова харесваше. „В студената, студена, студена вечер…“21.

Чух лай от другата страна на вратата още преди да почукам и след секунди тя се отвори. Лена стоеше пред мен боса и изглеждаше различно от обикновено — облечена почти официално, с черна рокля с бродирани по нея малки птици, като че ли щеше да излиза на вечеря в изискан ресторант. С тениската си на „Атари“ с дупки и по дънки аз изглеждах по-скоро като за отбиване до „Дейри Кийн“. Лена излезе навън на верандата и остави вратата да се затвори зад нея.

— Итън, какво правиш тук?!

Подадох й неуверено папката.

— Донесох ти домашното по английски език.

— Не мога да повярвам, че си дошъл просто ей така. Казах ти, че чичо ми не обича непознати. — Започна да ме избутва надолу по стълбите. — Трябва да си вървиш. Веднага.

— Реших, че можем да поговорим с него.

Зад гърба си чух несръчно покашляне, сякаш някой си прочистваше гърлото. Обърнах се и видях кучето на Макон Рейвънуд, а зад него самия Макон Рейвънуд. Опитах се да не изглеждам изненадан, но бях напълно сигурен, че всички са видели как направо подскочих от шока.

— Да… Това определено не е фраза, която чувам често. А и мразя да разочаровам хората, все пак съм истински джентълмен от Юга. — Говореше с умерено южняшко провлачване на гласните, но с перфектна дикция. — За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем, мистър Уейт.

Все още не можех да повярвам, че стоя пред него. Загадъчният Макон Рейвънуд. Като че ли бях очаквал по-скоро да видя някой като Бу Радли — облечен в изпокъсан работнически гащеризон, мотаеш се из къщата, произнасяйки нечленоразделни звуци като някакъв неандерталец, може би дори пускайки от време на време малко лига от ъгълчетата на устните си.

Мъжът пред мен обаче не беше Бу Радли, а копие на моята представа за Атикус Финч.