Прелестни създания

Затворих вратата на колата с трясък след нея. Колкото и да ми се искаше да остане, част от мен беше облекчена, че си отива у дома. Имах достатъчно мои проблеми, които трябваше да оправям.

— Искаш ли да предам това на някого? — Посочих към тетрадката, която лежеше на седалката до нея.

— Не, не е домашно. — Отвори жабката и я пъхна вътре. — Нищо не е. — Във всеки случай нищо, което щеше да ми покаже.

— По-добре тръгвай, преди Дебелака да започне да души из паркинга.

Тя запали двигателя, преди да успея да кажа още нещо, и ми помаха с ръка, отлепвайки се от бордюра.

Чух лай. Обърнах се и видях огромното черно куче от „Рейвънуд“ само на няколко метра от мен, което лаеше по мисис Линкълн.

Тя ми се усмихна. Кучето ръмжеше, козината по гърба му беше настръхнала. Мисис Линкълн гледаше към него с такова отвращение, все едно беше самият Макон Рейвънуд. Ако станеше бой, не бях сигурен кой от двамата щеше да излезе победител.

— Бездомните кучета пренасят бяс. Някой трябва да съобщи в кметството.

Да, някой.

— Да, госпожо.

— Кой беше в тази странна черна кола, която току-що си тръгна? Изглеждаше, че водите интересен разговор. — Много добре знаеше отговора, но искаше да изиграе малката си игричка. Не ме питаше. Обвиняваше ме. — Като споменах „странна“, директор Харпър ми съобщи преди малко, че смята да предложи на онова момиче, Рейвънуд, да се премести. Може да си избере което и да е училище в съседните три окръга, стига да не е в „Джаксън“.

Не казах нищо. Дори не я погледнах.

— Това е наше задължение, Итън. На директор Харпър, мое, на всеки родител в Гатлин. Трябва да осигурим безопасност за младите в този град. И да ги държим настрани от хората, които могат да ги поведат по грешен път. — С други думи казано, настрани от хората, които тя не харесва.

Протегна ръка и ме докосна по рамото, също както направи с Емили преди не повече от десет минути.

— Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид. В края на краищата ти си един от нас. Баща ти е роден тук, а майка ти е погребана в тази земя. Ти принадлежиш на това място. За разлика от някои други.

Вдигнах глава да я погледна, но тя се качи във вана си, без да дочака отговора ми.

Този път майката на Линк беше поела на много по-голяма мисия. Вече не ставаше дума за изгарянето на няколко книги. Наред бяха хората.

* * *

След като влязох в клас, денят стана странно, ненормално нормален. Не видях други родители, макар да подозирах, че поне още няколко разтревожени майки бяха посетили любимия ни директор. На обяд изядох три порции шоколадов пудинг в компанията на момчетата, както обикновено, макар да бе очевидно за какво и за кого избягвахме да говорим. Дори гледката на Емили, пишеща влудяващите си есемеси в часовете по английски език и по химия, изглеждаше като някакъв вид универсална истина, която възстановяваше статуквото. С изключение на факта, че предполагах за какво — или по-скоро за кого — пише постоянно есемеси. Както казах, ненормално нормален ден.

Докато Линк ме остави вкъщи след тренировката по баскетбол и аз реших да направя нещо абсолютно смахнато.

Ама стоеше на верандата — сигурен знак за проблеми.

— Видя ли я?

Трябваше да го предвидя.

— Днес не беше на училище. — Технически погледнато, не лъжех.

— Може би така е по-добре. Проблемите следват това момиче по петите като кучето на Макон Рейвънуд. Не искам да последват и теб.

— Ще си взема душ. Вечерята скоро ли ще бъде готова? С Линк имаме да правим проект за училище — провикнах се от стълбите, като се опитвах да звуча небрежно.

— Проект? Какъв проект?

— По история.

— Къде ще ходите и кога смяташ да се прибереш?

Оставих вратата на банята да се затръшне по-силно от обикновено, за да спечеля малко време, преди да отговоря. Имах план, но се нуждаех от убедително оправдание.

Десет минути по-късно седях на масата с готовата си версия. Не беше съвсем идеална, но беше най-доброто, което успях да измисля. Сега само трябваше да я изложа, без да се оплета. Не бях добър лъжец, а Ама не беше вчерашна.

— Линк ще ме вземе след вечеря. Ще бъдем в библиотеката, докато затвори. Мисля, че работи до девет или десет часа. — Докато говорех, обилно поливах печеното свинско месо в чинията си с „Каролина Голд“. „Каролина Голд“ е гъстият, лепкав сос за барбекю с горчица, който е може би единственото нещо, с което окръг Гатлин се гордее, без да е свързано с Гражданската война.

— В библиотеката?

Винаги се изнервях, когато лъжех Ама, затова се опитвах да не го правя често. Тази вечер наистина се притеснявах, стомахът направо ме гореше отвътре. Последното нещо, което исках, бе да изям три порции печено свинско (дори това да е специалното свинско на Ама, което тя кисне цял ден в марината и накъсва на малки парченца, преди да го сложи на барбекюто), но нямах друг избор. Тя ме познава много добре. Ако се откажех на втората порция, щеше да разбере, че съм нервен и щях да събудя подозренията й. Ако изядях само една, щеше да ме прати в стаята да си меря температурата и да пия джинджифилов ейл. Кимнах с глава и се заех с втората чиния.

— Не си стъпвал в библиотеката, откакто…