Прелестни създания

— Няма нищо добро в утрото, момко. Недей да плюеш зад гърба ми и да ми казваш, че вали. — Още ми се сърдеше, но не бях сигурен дали е заради бягството от училище, или защото донесох медальона вкъщи. Най-вероятно и заради двете. Не можех да я виня, обикновено не създавах проблеми в училище. Това беше напълно нова територия за мен.

— Ама, съжалявам, че си тръгнах от училище в петък. Няма да се повтори. Всичко ще бъде както преди.

Изражението на лицето й омекна, съвсем малко, и тя приседна на стола срещу мен.

— Не бъди толкова сигурен. Всички правим своя избор и този избор има последствия. Предполагам, че ще се наложи да плащаш доста за своя, когато се върнеш в училище. Може би сега ще започнеш да ме слушаш, като ти говоря. Стой далеч от Лена Дюшан и от онази къща.

Не е обичайно за Ама да е на едно мнение с останалите от града, особено като се има предвид, че това мнение най-често е погрешно. Можех да позная, че се тревожи, от начина по който бъркаше кафето си дълго след като захарта в него се беше стопила. Ама винаги се безпокои за мен и аз я обичах за това, но откакто й показах медальона се държеше различно. Заобиколих масата и я прегърнах. Миришеше на графита от моливите си и на канелените си бонбони, както обикновено. Тя поклати глава, мърморейки.

— Не искам да чувам повече за зелени очи и черна коса. Казаха, че времето ще се влоши; идват черни облаци, така че внимавай.

Ама не беше в лошо настроение, а направо в ужасно. Усещах как се отнася в онова мрачно, черно място, където понякога ходеше.

* * *

Линк паркира Бримката, от която както обикновено се носеха ужасяващи звуци. Намали музиката, когато седнах в колата. Лош знак.

— Имаме проблем.

— Знам.

— Тази сутрин ще има сбирка. Предстои линчът на „Джаксън“.

— Какво си чул?

— Че си изчезнал след петък вечерта. Чух мама да говори, опитах да ти се обадя. Къде се беше покрил?

— Преструвах се, че заравям медальон в земята на „Грийнбриър“, за да ме пусне Ама да се прибера вкъщи.

Линк се засмя. Той е свикнал с разговорите за магии, амулети и зли очи, когато Ама е във фаза.

— Поне не те е накарала да носиш онази воняща торбичка лук около врата си. Гадно беше.

— Не беше лук, а чесън. За погребението на мама.

— Все тая, беше гадно.

Нещата с Линк стояха така — откакто ми даде онзи „Туинки“ в автобуса, ние бяхме приятели и той не се интересуваше какво казвам или правя. От съвсем малки знаехме кои са приятелите ни. Такъв е животът в Гатлин. Всичко вече се е случило, още преди десет години. За нашите родители всичко се беше случило преди двайсет или трийсет години. А за самия град изглежда нищо ново не се беше случвало от стотина години. Поне нищо с някакви по-сериозни последствия.

Имах чувството, че това ще се промени.

Майка ми щеше да каже, че е крайно време. Тя харесваше промените. За разлика от майката на Линк. Мисис Линкълн е страшно властна жена с мисия и широка мрежа от социални контакти — опасна комбинация. Когато бяхме в осми клас, тя изтръгна кутията за кабелната телевизия, защото завари Линк да гледа един от филмите за Хари Потър. Мисис Линкълн поведе кампания за изхвърляне на книгите на Дж. К. Роулинг от Окръжната библиотека на Гатлин, защото според нея разпространявали черна магия и пропагандирали вещерството. За щастие Линк успяваше да се измъкне до къщата на Ърл Пети и да гледа MTV, иначе „Кой гръмна Линкълн?“ никога нямаше да стане първата — и под първа имам предвид и единствена — рок група в града.

Никога не съм разбирал мисис Линкълн. Когато мама беше жива, тя често ми казваше: „Линк може и да е най-добрият ти приятел, но не очаквай от мен да се запиша в ДАР и да започна да нося кринолин за техните възстановки“. После и двамата избухвахме в смях, представяйки си мама, която обикаляше километри из местата на някогашните битки в търсене на гилзи, мама, която подстригваше косата си сама с градинските ножици, като членка на ДАР, организираща разпродажби на сладки и нареждаща на хората как да декорират домовете си.

За сметка на това ми бе много лесно да си представя мисис Линкълн. Тя е главен секретар на организацията и основен регулатор на потока информация в Гатлин. Заедно с майките на Савана Сноу и Емили Ашър е в управителния съвет на ДАР, докато майка ми прекарва повечето време в библиотеката, заровена в микрофилми.

Прекарваше.

Линк продължаваше да говори и скоро картината ми се изясни напълно, така че спрях да го слушам. Но това не му пречеше да ме засипва с подробности.

— Майка ми, майката на Емили, майката на Савана… направо подпалиха телефоните в последните две вечери. През повечето време мама говореше за счупения прозорец по английски език и как чула, че племенницата на стария Рейвънуд имала кръв по ръцете си. — Зави зад ъгъла, без дори да си поеме дъх. — И как гаджето ти тъкмо било излязло от някаква лудница във Вирджиния, и че е сираче, и че страда от някаква шизофренна мания или нещо такова.

— Не ми е гадже. Просто сме приятели — казах по инерция.

— Млъквай. Толкова си хлътнал, та ми се струва, че ще зацвилиш, като я гледаш.