Прелестни създания

— Какво… как така с жените вътре?

— Съжалявам, дете…

Женевиев се строполи на земята. Коленичи в калта, капките дъжд се лееха по лицето й и се сливаха със сълзите й. Майка й, сестра й, „Грийнбриър“… Вече ги нямаше. Погледна към небето.

— Бог е този, който ще отговаря за делата си пред мен.

Свърши така внезапно, както беше започнало. Взирах се в свещеника, а Лена я нямаше. Усещах как се изплъзва отново от съзнанието ми.

Лена?

Не ми отговори. Седях в църквата, облян в студена пот, притиснат между леля Мърси и леля Грейс, които ровеха из чантите си за дребни за подноса с даренията.

Бяха изгорили къщата заедно с жените вътре, къщата с лимоновите дръвчета. Къщата, където Женевиев бе загубила медальона си — вече бях сигурен в това. Медальонът, на който беше гравиран рожденият ден на Лена, но преди повече от сто години. Нищо чудно, че тя не искаше тези видения. Вече бях съгласен с нея. Това не беше съвпадение.

14.IX Истинският Бу Радли

Неделя вечер. Препрочитах „Спасителят в ръжта“ с надеждата да се унеса и да заспя. Само дето не бях достатъчно уморен за това.

И четенето не ми вървеше. Не можах да се слея с образа на Холдън Колфийлд, защото не можех да се потопя в историята, не и по начина, по който трябваше, за да стана някой друг. Умът ми не беше свободен.

В главата ми беше пълно с медальони, пожари и гласове. Хора, който не познавах, и видения, който не разбирах.

И още нещо. Оставих книгата настрани и пъхнах ръце зад врата си.

Лена? Там си, нали?

Зяпах към синия таван.

Няма смисъл. Знам, че си там. Всъщност тук. Където и да е това.

Чаках, чаках, докато накрая го чух. Гласът й се носеше като тиха, нежна мелодия, като друга моя памет, която досега е била скрита в най-тъмния, най-отдалечен ъгъл на съзнанието ми.

Не. Не точно.

Тук си, била си тук цяла нощ.

Итън, спях. Поне допреди малко.

Усмихнах се мислено.

Не, не спеше. Подслушваше.

Не съм!

Признай си, подслушваше.

Момчета. Смятате, че светът се върти около вас. Може би просто харесвам тази книга.

Винаги ли можеш да влизаш в мислите ми?

Последва дълга пауза.

Обикновено не, по тази вечер просто се случи. Все още не разбирам как става.

Да питаме някого.

Кого например?

Не знам. Явно ще се наложи да се справим сами. Както с всичко останало.

Друга пауза. Чудех се дали е схванала идеята на множественото число и дали все още ме чува. Може би си беше тръгнала или пък не искаше да разбера нещо повече за нея.

Не се и опитвай.

Усмихнах се отново и усетих как очите ми се затварят сами. Едвам успявах да ги държа отворени.

Ще се опитам.

Загасих светлината.

Лека нощ, Лена.

Лека нощ, Итън.

Надявах се, че не може да разчете всичките ми мисли.

Баскетбол. Определено трябваше да мисля повече време за баскетбол. И както си казвах това, почувствах, че очите ми се затварят, че губя контрол…

* * *

Потъвах.

Давех се.

Махах с ръце в зелената вода, вълните ме заливаха. Краката ми се опитваха да стигнат до калното дъно на река, може би Санти, но отдолу нямаше нищо. Виждах някаква светлина, проблясваща отгоре, но не можех да стигна до повърхността. Потъвах все повече.

Днес е рожденият ми ден, Итън. Случи се.

Протегнах се. Лена сграбчи ръката ми, а аз се извъртях, за да я хвана здраво, но не успях и тя отново ми се изплъзна. Исках да изкрещя, докато гледах как малката й бледа ръка потъва надолу към тъмнината, но устата ми беше пълна с вода и не можех да издам нито звук. Усещах, че се давя. Почвах да губя съзнание.

Опитах се да те предупредя. Трябва да ме пуснеш!

Изправих се в леглото си. Тениската ми беше мокра от пот. Възглавницата ми беше мокра. Косата ми беше мокра. Стаята беше замъглена, а въздухът в нея — влажен. Предполагам, че пак бях оставил прозореца отворен.

— Итън Уейт! Чуваш ли ме? Слизай веднага, преди да е станало утре, иначе ще те оставя без закуска цяла седмица.

Седнах на масата тъкмо когато Ама сипваше в чинията ми три яйца, приготвени по любимия ми начин — изпържени и от двете страни.

— Добро утро, Ама.

Тя ми обърна гръб, без да ме погледне.