Прелестни създания

— Съжалявам, лельо. — Тя приглади полата си и се облегна отново назад. — Защо родителите ми са ме кръстили на някакъв прапрапрачичо, който е посрамил рода ни?

— Ами и майка ти, и баща ти имаха своите странни идеи. Нищо чудно, след всички тези книги, който бяха прочели за войната. Знаеш, че винаги са били либерални. Казва ли ти някой какво се е въртяло в главите им? Най-добре питай баща си.

Като че ли имаше някакъв шанс той да ми каже. Може би и не беше нужно. Познавах майка си — тя сигурно се беше гордяла с постъпката на Итън Картър Уейт. Да си призная, аз също. Погалих с ръка стария кожен албум на леля Пру.

— А инициалите ЖКД? Може ли „Ж“ да е от Женевиев? — казах, макар вече да знаех отговора.

— ЖКД? Не излизаше ли някога с момче с такива инициали, Мърси?

— Не си спомням. Сещаш ли се за някой ЖК, Грейс?

— ЖК… ЖК. Не, нямам спомен. — По разсеяния им тон усетих, че ги бях загубил.

— О, божичко, вижте кое време е, момичета! Ще закъснеем за църквата — каза леля Мърси.

Леля Грейс махна с ръка към вратата на гаража.

— Итън, бъди добро момче и изкарай колата, скъпи. Само да се пооправим и идваме.

Закарах ги до Евангелистката мисионерска баптистка църква, намираща се на четири пресечки от къщата им, за следобедната служба. Трябваше да бутам инвалидния стол на леля Мърси по чакълестата алея, за да влезем вътре, а това ми отне по-дълго време, отколкото самото каране с колата, защото на всеки метър колелата му потъваха в едрите камъчета и трябваше да го въртя настрани, за да ги освободя, рисувайки да изтърся пралеля си на земята. Най-накрая успяхме да се доберем и Сестрите се отдадоха на любимото си занимание — да слушат градските клюки. В момента, в който една жена за трети път се кълнеше на свещеника, че Исус бил спасил розовите й храсти от японските бръмбари и че излекувал болната й ръка от артрит, аз вече се бях отнесъл напълно. Бях пъхнал ръката си в джоба на дънките си и разсеяно въртях медальона между пръстите си. Защо ми показа онова видение? И защо после не го направи отново?

Итън. Спри. Нямаш представа с какво си се захванал.

Лена пак беше в главата ми.

Остави го!

Стаята около мен започна да изчезва. Усещах как пръстите на Лена сграбчват моите, сякаш беше тук, до мен и…

Нищо не би могло да подготви Женевиев за гледката на горящия „Грийнбриър“. Пламъците го бяха обхванали от всички страни и поглъщаха един след друг големите прозорци с решетки, верандата… Войниците изнасяха вещи и картини от къщата, плячкосвайки като обикновени крадци. Къде бяха всички? Дали бяха успели да се скрият в дърветата като нея? Чу изпукване на клони и листа. Усети някого зад гърба си, но преди да успее да се обърне, една ръка закри устата й. Тя сграбчи чуждата китка с двете си ръце и се опита да се освободи от хватката й.

— Женевиев, аз съм. — Ръката се отпусна.

— Какво правиш тук?! Добре ли си? — Женевиев се хвърли в прегръдките на войника, облечен в останките на някога гордата сива униформа на южняшката Конфедерация.

— Да, мила — отвърна Итън, но тя знаеше, че лъже.

— Мислех, че може би си…

Откакто Итън бе призован да постъпи в армията преди две години, Женевиев беше получила само няколко писъмца от него от периодите, в които войната се развиваше добре за Юга. След Битката при пущинака19 не бяха идвали никакви вести. Женевиев знаеше, че много от мъжете, последвали генерал Лий в тази битка, бяха загинали. Беше се примирила, че ще си умре като стара мома. Сигурна беше, че е загубила Итън завинаги. Все още не можеше да повярва, че той е жив, че е тук при нея точно в тази вечер.

— Къде са останалите от полка ти?