Прелестни създания

Не му се връзвах, щеше да каже същото за всяко момиче, с което говорех, обсъждах нещо или дори само погледнех в училище.

— Не ми е гадже! Нищо не се е случило. Просто се мотаем заедно.

— О, не ми минавай с тия номера. Харесваш я, Уейт. Признай си.

Линк не е от най-големите мислители, едва ли може да си представи друга причина за размотаване с момиче освен очевидната. С изключение може би на момиче, което свири на китара.

— Не казвам, че не я харесвам. Но сме само приятели. — И това си беше чистата истина, независимо дали исках да бъде така или не. Но това беше друг въпрос. Както и да е, явно се бях усмихнал леко при мисълта за Лена. Грешен ход.

Линк се престори, че повръща в скута си, и зави рязко, разминавайки се на косъм с един камион. Всъщност той просто си дрънкаше както обикновено. Не му пукаше кого харесвам, стига да му давах достатъчно поводи да ме поднася.

— Е, вярно ли е! Направила ли го е?

— Какво да направи?

— Знаеш. Да накара клоните на дървото да ударят прозореца?

— Прозорецът се счупи, това стана. Няма никаква мистерия.

— Мисис Ашър каза, че тя го е ударила или че е хвърлила нещо по него.

— Странно. Доколкото си спомням мисис Ашър не е в класа ми по английски език.

— Да, да, и майка ми не е, но ми каза, че днес ще идва в училище.

— Супер. Запази й място на масата ни за обед.

— Може би е правила такива неща и в предишното си училище и затова е била в лудница. — Линк беше сериозен, което означаваше, че се е наслушал на доста неща след инцидента с прозореца.

За миг си спомних какво ми каза Лена за живота си. Че е сложен. Може би това беше едно от усложненията или просто част от хилядите други неща, за които не искаше да говори. Ами ако всичките тези Емили и Савани по света бяха прави? Ако този път бях застанал на грешната страна?

— Внимавай, човече. Може би мацката наистина е луда за връзване.

— Ако наистина го мислиш, ти си идиот.

Паркирахме пред училище, без да си говорим. Бях ядосан, макар да знаех, че Линк просто се опитва да ме предпази. Обаче не можех да се правя, че нищо не се е случило. Днес всичко ми изглеждаше различно. Излязох навън и тръшнах вратата на колата.

Линк извика след мен.

— Тревожа се за теб, пич. Държиш се като смахнат.

— Какво, да не си ми гадже? Може би трябва да се тревожиш малко повече за себе си и да се запиташ защо никое момиче не иска да говори с теб, било то лудо или не.

Той излезе от колата и погледна към сградата на администрацията.

— Все тая. По-добре да кажеш на твоята „приятелка“ — каквото и да означава това — да внимава днес. Виж.

Мисис Линкълн и мисис Ашър разговаряха с директор Харпър на входните стъпала. Емили стоеше до майка си и се опитваше да изглежда разстроена и ужасена. Майката на Линк нареждаше нещо на директора, който кимаше послушно с глава, сякаш запомняше всяка нейна дума. Директор Харпър може и да управлява училището, но много добре знае кой управлява града. В момента гледаше към двете жени с почти кучешко изражение.

Когато мисис Линкълн приключи с инструкциите си, Емили премина към една по-артистична версия на инцидента с чупенето на прозореца. Мисис Линкълн се протегна и постави състрадателно ръка на рамото на Емили. Директор Харпър поклати глава с разбиране.

Наистина беше лош, лош ден и тепърва се задаваха все по-черни облаци.

* * *

Лена седеше в катафалката си и пишеше нещо в оръфаната си тетрадка. Двигателят на колата беше изключен. Почуках по прозореца и тя подскочи стреснато. Погледна към административната сграда. И тя беше видяла двете майки.

Направих й знак да отвори вратата, но Лена поклати глава. Минах от другата страна. Вратата беше заключена, но тя нямаше да се отърве така лесно от мен. Седнах на капака на колата и пуснах раницата си на земята до мен. Нямаше да мръдна оттук, докато не ми отвореше.

Какво правиш?

Чакам.

Доста дълго ще чакаш.

Имам време.

Погледна ме втренчено през предното стъкло. Чух как вратите се отключиха.

— Някой казвал ли ти е, че си луд? — Дойде при мен, ръцете й бяха кръстосани пред гърдите като на Ама, когато ми се караше.

— Не чак толкова луд колкото теб, както чух.

Косата й беше вързана на опашка с черен копринен шал с подозрително яркорозови черешови цветчета, разпръснати по него. Можех да си я представя как стои пред огледалото и се приготвя с чувството, че отива на собственото си погребение, и избира този шал, за да се окуражи. Върху дънките си носеше дълга черна тениска или рокля, не можех да определя. Както обикновено, беше обута с черните си кецове. Намръщи се и отново хвърли поглед към администрацията. Майките сигурно вече се бяха разположили в кабинета на директора.

— Можеш ли да чуеш какво си говорят?

Тя поклати глава.

— Не мога да чета мислите на хората, Итън.

Можеш да четеш моите.

— Не е съвсем така.

— Ами вчера вечерта?

— Казах ти, не знам какво става. Изглежда, че двамата просто сме… свързани. — Тази сутрин й беше трудно дори да произнася думите. Погледна ме в очите. — Никога преди не ми се е случвало. С никого.