Прелестни създания

Прекрачих прага и застинах на място. Преддверието беше величествено, просторно, напълно различно от модерния хол, тип „градско предградие“, в което бях влязъл преди няколко дни. Гигантски портрет с маслени бои на потресаващо красива жена с искрящи златисти очи висеше над стълбището. То вече не беше с модерна конструкция, както преди, а представляваше класическа вита стълба, която сякаш просто си стоеше във въздуха, без някаква видима подпора. Очаквах във всеки момент Скарлет О’Хара да слезе по нея в дългата си рокля с кринолин — мястото й подхождаше напълно. Редица кристални полилеи се спускаха от тавана. Салонът беше претъпкан с купища викториански мебели, малки кътчета със столове със сложно бродирана дамаска, мраморни украшения за маса и изящни папратовидни растения. Върху всяка равна повърхност имаше запалени свещници. Няколко високи врати, водещи към различни помещения, стояха широко отворени; бризът разнасяше уханието на гардениите, които бяха поставени в дълги сребърни вази, артистично аранжирани върху масичките.

За миг си помислих, че отново съм попаднал в някое от виденията, само че медальонът беше на сигурно място в джоба ми, увит в кърпичката на Ама и в кожената торбичка. Знаех, защото инстинктивно проверих дали все още е там. А това зловещо куче продължаваше да ме гледа откъм стълбите.

В това нямаше никакъв смисъл. „Рейвънуд“ се беше преобразил в нещо напълно различно от последния път, когато бях идвал тук. Изглеждаше абсурдно, сякаш се бях върнал назад във времето. Дори да не беше истинско, искаше ми се мама да го види. Щеше да й хареса това място. Само че то си изглеждаше съвсем реално и вътре в себе си знаех, че видът на голямата къща си е такъв, поне през повечето време. Някак си пасваше на Лена, на тайната градина, на „Грийнбриър“.

Защо преди не изглеждаше по този начин?

За какво говориш?

Мисля, че знаеш.

Макон вървеше пред нас. Завихме зад ъгъла и се озовахме в това, което миналата седмица беше уютна дневна. Сега представляваше величествена бална зала с продълговата маса, чиито крака бяха във формата на животински лапи. На масата бяха сервирани прибори за трима. Сякаш ме бяха очаквали.

Пианото в ъгъла продължаваше да свири само. Предположих, че беше от онези, механичните. В сцената имаше нещо свръхестествено, като че ли се очакваше стаята да се изпълни със звън на чаши и смях на множество хора. „Рейвънуд“ даваше партито на годината, но аз бях единственият му гост.

Макон не спираше да говори. Всичко, което казваше, отекваше в гигантските стени, изрисувани с фрески, и в гравираните сводести тавани.

— Може би съм сноб. Ненавиждам града. Ненавиждам градските хора. Те имат малки умове и огромни задни дворове. Това е друг начин да покажат — без дори сами да знаят — че компенсират липсващото им в интериора с външна показност. Постоянно изхвърлят храна. Дебели са, но никога не са заситени. — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо приятелско.

— Защо просто не се преместите? — Изпитах леко раздразнение, което ме върна в реалността. Без значение каква беше тази реалност. Едно беше аз да се подигравам с Гатлин и съвсем друго, когато тази подигравка идваше от Макон Рейвънуд. При него звучеше съвсем различно.

— Не ставай глупав. „Рейвънуд“ е моят дом, не Гатлин. — Изплю името, сякаш беше отровно. — Когато настъпи време да си отида от този свят, ще намеря някого, който да се грижи за имението, защото нямам деца. Най-голямата и най-важна мисия в живота ми винаги е била да съхраня „Рейвънуд“. Харесва ми да мисля за себе си като за куратор на един жив музей.

— Не драматизирай, чичо, моля те.

— Не бъди толкова дипломатична, Лена. Никога няма да разбера защо имаш желание да общуваш с тези непросветени хора.

Човекът има право.

Да не казваш, че не искаш да идвам в училище?

Не, просто…

Макон погледна към мен.

— Присъстващите са изключение, разбира се.

Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше любопитството ми. Кой да знае, че Макон Рейвънуд ще се окаже третият най-умен човек в града след мама и Мариан Ашкрофт? Или четвърти, в зависимост от това дали баща ми ще реши да се покаже отново на бял свят.

Опитах се да видя заглавието на книгата, която Макон държеше все още в ръка.

— Това Шекспир ли е?

— Бети Крокър, очарователна жена22. Исках да си спомня каква е представата на южняшкото население за традиционна храна. Тази вечер съм в настроение да изпробвам нещо от местната кухня. Спрях се на свинско барбекю. — Още свинско. Щях да повърна само при мисълта за него.

Макон дръпна стола зад Лена със замах.

— Като стана дума за гостоприемство, Лена, братовчедите ти ще идват за Деня на срещата. Напомни ми да кажа на Къщата и на Кухнята, че ще бъдем с петима души повече.

Лена изглеждаше раздразнена.

— Ще кажа на икономката и на готвачката, ако това имаш предвид, чичо.

— Какво е Денят на срещата?