Прелестни създания

Макон Рейвънуд беше облечен безупречно по стила, не знам, от около 1942 година. Бялата му риза беше закопчана със старомодни сребърни копчета, които приличаха по-скоро на бижута. Черното му вечерно сако беше съвършено изгладено, без нито една гънка. Очите му бяха тъмни и искрящи, изглеждаха почти черни. Бяха премрежени, затъмнени — като прозорците на катафалката, с която се разкарваше Лена из града. В тези очи нямаше начин да се надникне, те не отразяваха нищо. Изпъкваха силно на бледото му лице, което беше бяло като сняг, бяло като мрамор, такова бяло, каквото очаквате да видите у човек, неизлизал на дневна светлина от години. Косата му беше прошарена, сиви кичури ограждаха лицето му, а на върха на главата му бяха съвсем черни, черни като косата на Лена.

Би могъл да бъде американска филмова звезда отпреди да изобретят цветното кино или кралска особа от някаква малка държава, за която никой не е чувал. Но бе имал нещастието да се роди тук. Това променяше всичко. Макон Рейвънуд беше особнякът на Гатлин, митичното чудовище, с което плашеха децата още от детската градина. Само че в момента изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с това място. Сякаш никога не му беше принадлежал.

Затвори рязко книгата, която държеше, все още без да сваля очи от мен. Гледаше към мен, но като че ли по-скоро през мен, сякаш търсеше нещо. Може би човекът притежаваше рентгеново зрение. Като се имаше предвид каква беше изминалата седмица, вече всичко ми се струваше възможно.

Сърцето ми биеше страшно силно, бях сигурен, че той може да го чуе. Макон Рейвънуд ме ужасяваше и го знаеше. Нито един от нас не се усмихваше. Кучето му стоеше напрегнато и сковано от едната му страна, сякаш в очакване на заповед да се нахвърли върху мен.

— Къде са ми маниерите? Влезте, мистър Уейт. Тъкмо щяхме да седнем на вечеря. Присъединете се към нас. Вечерята тук в Рейвънуд винаги е истинско забавление.

Погледнах към Лена с надежда да ми подскаже как да постъпя.

Кажи му, че не искаш да оставаш.

Вярвай ми, не искам.

— Не, благодаря ви, сър. Не искам да се натрапвам. Просто минах да оставя на Лена едно домашно. — Протегнах напред лъскавата синя папка за втори път.

— Глупости, трябва да останете. Ще се насладим на невероятни кубински пури след вечеря. Или си падате повече по цигарите? Освен ако изпитвате неудобство да влезете тук, което бих разбрал напълно. — Не можех да разбера дали говори сериозно, или се шегува с мен, но в тона му се усещаше лека ирония.

Лена постави ръце на кръста си и видях как изражението на лицето й се промени мигновено. Както когато слънчевите лъчи проникнат през облаците в мрачен ден.

— Чичо, не дразни Итън. Той е единственият приятел, който имам тук, и ако го прогониш, ще трябва да отида да живея с леля Дел, а тогава няма да има кого да тормозиш.

— Пак ще си имам Бу. — Кучето погледна въпросително към Макон, щом чу името си.

— Ще го взема със себе си. Той върви из града след мен, не след теб.

Трябваше да попитам.

— Бу? Това ли е името на кучето, Бу Радли?

Макон ме възнагради с най-неуловимата усмивка, която бях виждал някога.

— По-добре той да се казва така, отколкото аз.

Погали главата му и се изсмя, което ме слиса, тъй като не можех да си представя чертите на лицето му да се оформят в подобно лъчезарно изражение. Отвори широко вратата зад себе си.

— Наистина, мистър Уейт, моля, присъединете се към нас. Толкова обичам добрата компания, а сигурно са минали години, откакто „Рейвънуд“ е имал честта да посрещне гост от нашия очарователен малък окръг Гатлин.

Лена се усмихна неловко.

— Моля те, чичо, не се дръж като сноб. Не са виновни, че ти никога не си говорил с някого от тях.

— И аз не съм виновен, че имам склонност към доброто възпитание, умерената интелигентност и сносната лична хигиена, не задължително в този ред.

— Не му обръщай внимание. В лошо настроение е — извини се Лена.

— Нека да позная. Да не би да има нещо общо с директор Харпър?

Тя кимна.

— Обадиха се от кабинета му. Докато инцидентът се разследва, съм отстранена от училище и съм на изпитателен срок. Още едно „нарушение“ и ще ме изключат.

Макон се изсмя презрително, като че ли говорехме за нещо абсолютно нелепо.

— Изпитателен срок? Колко забавно. Изпитателният срок предполага съществуването на някаква власт, която да го наложи. — Докато говореше, ни подбутна и двамата към салона. — Директор на гимназия с наднормено тегло, едвам завършил колеж; и групичка гневни домакини с родословие, което не може да съперничи на това на Бу Радли, едва ли имат тази квалификация.