Прелестни създания

— В моето семейство, когато навъртиш шестнайсет години, биваш Призован. Съдбата ти е предопределена и ставаш Светлина, като леля Дел и Рийс, или Мрак — като Ридли. Мрак или Светлина, черно или бяло. В нашата фамилия няма сиво. Не можем да избираме и не можем да се върнем в предишното си състояние, след като сме били Призовани.

— Какво искаш да кажеш с това: „Не можем да избираме“?

— Не можем да решим дали искаме да бъдем Светлина или Мрак, добро или зло, както могат да правят смъртните или другите чародейски родове. За нас е предрешено. И става ясно на шестнайсетия ни рожден ден.

Постарах се да разбера какво ми казва, но беше прекалено смахнато. Живял съм достатъчно дълго с Ама, за да знам, че има бяла и черна магия, но ми беше трудно да повярвам, че Лена няма избор за това каква да бъде. Коя да бъде.

Тя продължаваше да ми обяснява:

— Затова не можем да живеем с родителите си.

— Това какво общо има?

— Преди не е било така. Но когато сестрата на баба ми, Алтея, станала Мрак, майка им не я отпратила. По онова време, когато някой чародеец станел Мрак, се предполагало да напусне дома и семейството си, по очевидни причини. Майката на Алтея смятала, че ще може да й помогне да се пребори, но не могла, и в града, в който живели, започнали да се случват ужасни неща.

— Какви неща?

— Алтея била Ево. Те са невероятно мощни. Могат да влияят на хората като Ридли, но освен това могат да еволюират, да променят външния си вид, да се превръщат в други хора. След като Алтея се преобразила, в града им започнали да се случват необясними нещастия. Пострадали хора, а накрая едно момиче се удавило. Тогава майката на Алтея я отпратила.

А си мислех, че ние в Гатлин имаме проблеми. Не можех да си представя какво би станало с града ни, ако някаква по-могъща версия на Ридли се размотаваше непрекъснато наоколо.

— Значи никой от вас не може да живее с родителите си?

— Всеки сам решава за себе си дали ще бъде прекалено трудно за родителите да обърнат гръб на децата си, ако преминат към Мрака. Оттогава почти всички деца в рода ни живеят с други членове на фамилията, докато не бъдат Призовани.

— Тогава Риан защо живее с родителите си?

— Риан е… Риан е специална. — Лена сви рамене. — Поне така казва чичо Макон всеки път, когато го попитам за това.

Всичко звучеше толкова сюрреалистично, тази странна идея, че всеки в тяхното семейство притежава свръхестествени сили… Те изглеждаха като мен, като всеки друг в Гатлин. Е, може би не като всеки. Но всъщност бяха напълно различни. Бяха, нали? Дори Ридли, мотаеща се пред „Стоп енд Шоп“ — никой от момчетата не подозираше, че тя е нещо друго, освен невероятно секси момиче, което очевидно е доста сбъркано, щом търси мен. Как работеше това? Как ставаш чародеец вместо обикновен… смъртен?

— Родителите ти също ли имаха дарби? — Мразех се, че й припомням трагедията с майка й и баща й. Знам какво е да говориш за мъртвия си родител, но просто трябваше да разбера.

— Да, всеки в рода ми има.

— Какви бяха способностите им? Приличаха ли на твоите?

— Не знам. Баба не ми е казвала нищо. Обясних ти, за другите те сякаш никога не са съществували. Което ме кара да си мисля… знаеш.

— Какво?

— Може би са били Мрак. И аз също ще стана Мрак.

— Не, няма.

— Откъде знаеш?

— Как може да имаме едни и същи сънища? Как мога да знам, когато вляза в някоя стая, дали си вътре или не?

Итън.

Вярно е.

Докоснах бузата й и казах спокойно:

— Не знам откъде го знам. Просто го знам.

— Виждам, че вярваш в това, но не можеш да си сигурен. Самата аз дори не знам какво се случва с мен.

— Това е най-голямата простотия, която някога съм чувал. — Беше поредната ми издънка тази вечер. Не исках да го кажа, поне не на глас, но въпреки това се радвах, че го направих.

— Какво?

— Цялата тази глупост със съдбата. Никой не може да решава какво ще стане с теб. Никой, освен теб.

— Не и ако си от рода Дюшан, Итън. Другите чародейци могат да избират, но не и ние, не и нашето семейство. Когато навършим шестнайсет години, биваме Призовани. Тук няма място за свободна воля.

Повдигнах брадичката й с ръката си.

— Значи ти си Самородна. И какво му е лошото?

Погледнах в очите й и разбрах, че ще я целуна. И че няма за какво да се тревожа, стига да сме заедно. И за една малка частица от секундата наистина вярвах, че винаги ще бъде така.

Спрях да мисля за баскетболните правила и най-накрая й показах какви са чувствата ми към нея. Какво щях да направя и колко време ми беше отнело да събера кураж, за да се реша.

Ах…

Очите й се разшириха, станаха по-големи и по-зелени, макар да не мислех, че това беше възможно.

Итън… не знам…