Прелестни създания

Емили седна до Емъри и се наклони през масата малко повече, отколкото беше необходимо, но ефектът на уж небрежно разкриващия се бюст беше добре изигран.

— А каза ли ви коя е?

— Какво имаш предвид?

Последва пауза за по-драматичен ефект.

— Тя е племенница на стария Рейвънуд.

Нямаше нужда да прави тази пауза. Самото име беше достатъчно. Сякаш изсмука въздуха в цялото помещение. Няколко момчета започнаха да се смеят, защото мислеха, че се шегува, но аз знаех, че говори съвсем сериозно.

Трети удар. Момичето беше извън играта. Толкова далече, че веднага спрях да мисля за нея. Възможността за съществуването на моето момиче-мечта изчезна още преди да си представя първата ни среща. Бях осъден и следващите три години да се тормозя с разни мацки като Емили.

— Ама наистина ли? — обади се Линк.

— Абсолютно. Карлтън Ийтън го казал на майка ми вчера, когато ни донесе пощата.

Савана кимна в знак на потвърждение.

— И моята майка чула същото. Била се преместила преди няколко дни при стария Рейвънуд от Вирджиния или Мериленд, не си спомням точно.

Всички продължиха да говорят за нея, за дрехите и за косата й, за чичо й и какво куку ще се окаже. Това мразех най-много в Гатлин. Всеки имаше мнение за всичко, което някой друг се осмеляваше да каже, направи или — както в този случай — да носи. Аз мълчах и просто зяпах спагетите в чинията си, а те плуваха в някаква оранжева течност, която не приличаше много на кашкавал.

Две години, осем месеца и още малко. Трябваше да се махна от този град.

* * *

След часовете салонът се използваше за репетиции на мажоретките. Дъждът най-накрая спря, така че тренировката на баскетболния отбор се провеждаше навън на двора, с разнебитената му настилка и гигантските локви след сутрешния дъжд. Трябваше да внимаваме да не паднем в цепнатината, минаваща точно по средата като Гранд Каньон. С изключение на това беше хубаво да тренираме на открито, а и оттук се виждаше целият паркинг и можехме да наблюдаваме „бурния“ социален живот на гимназия „Джаксън“, докато загряваме.

В онзи ден определено бях в добра форма. Имах седем попадения от седем удара от линията на наказателното поле, но и Ърл имаше същите точки. Следваше ме по петите.

Удар. Осем. Струваше ми се, че е достатъчно само да погледна към коша и топката влиза вътре. Има и такива дни.

Удар. Девет. Ърл се ядоса. Личеше му от начина, по който тупкаше своята топка все по-силно и по-силно всеки път, когато стрелях. Нашето негласно споразумение бе следното: аз го оставям да командва и побеждава, а той не ми досажда и не ме кара да кисна с момчетата всеки ден след тренировка край „Стоп енд Шоп“. Там дружинката измисляше нови и нови начини за обсъждане на едни и същи момичета и похапваше чипс.

Удар. Десет. Сякаш не мога да пропусна. Може би е някакъв ген. Може би е нещо друго. Не разбирам как става, но след смъртта на мама спрях и да се опитвам да го проумея. Може би беше свръхестествено чудо и това е.

Удар. Единайсет. Ърл изсумтя зад гърба ми и затупка още по-силно с топката си. Опитах се да сдържа усмивката си и преди следващия удар хвърлих разсеяно поглед към тълпата на паркинга. И тогава зърнах вееща се дълга черна коса зад волана на дълга черна кола.

Катафалката. Застинах на място.

След това колата зави и през отворения прозорец видях момичето, което гледаше към мен. Зад гърба ми топката удари таблото, разклати коша, но влезе, после тупна на земята и отскочи към оградата.

Удар. Дванайсет. Това беше. Ърл Пети можеше да бъде спокоен.

След като колата потегли, погледнах отново към двора. Всички момчета се бяха струпали зад мен и имаха изражения на хора, току-що видели призрак.

— Това да не беше…?

Били Уотс, нашето крило, кимна, държейки се с една ръка за свързаната с вериги ограда.

— Да. Племенницата на стария Рейвънуд.

Шон метна топката към него.

— Да. Точно както казаха. Кара катафалката му.

Емъри поклати глава.

— Вярно е, че е секси. Колко жалко.

Отборът се върна обратно на игрището, но тъкмо дойде ред на Ърл да стреля и отново заваля. Трийсет секунди по-късно бяхме задени от истински порой, най-проливният дъжд, който се беше изсипвал през деня. Аз стоях там и не обръщах внимание, че дъждът се стоварваше като чук върху главата ми. Мократа ми коса се спускаше над очите и ме скриваше от другите момчета и от цялото училище.

Не катафалката беше лошото знамение, а момичето.

За няколко минути бях позволил в сърцето ми да се зароди надежда. Че може би тази година няма да е като всяка друга, че нещо ще се промени. Че ще имам някого, с когото да си говоря, някой, който наистина ще ме разбере.

Но всичко, което имах, беше един хубав ден на игрището, а това никога не ми е било достатъчно.

2.IX Дупка в небето