Прелестно изкупление

— Нямаше церемония, нит’ погребални картофи. Дори едни бисквити от магазина не поднесоха. Да не говорим за книга за възпоменания. Все едно да та напъхат в някоя от онез кутии за обувки в стаята ти.

— Добре де, къде ме погребаха? — настоях аз. Обземаше ме лошо предчувствие.

— В имението „Грийнбриър“, до старите гробове на фамилията Дюшан. Заровиха та в земята кат’ някаква котка, ухапана от опосум.

— Защо? — погледнах я аз, но тя пак извърна поглед. Определено криеше нещо. — Лельо Пру, отговори ми. Защо ме погребаха там?

Тя ме погледна и скръсти ръце на гърдите си отбранително.

— Сега, не се стягай чак толкоз. Не е било зарад’ церемонията де — изсумтя тя. — Напра’иха го, та хората в града да не разберат, че си умрял.

— За какво говориш?

Хората в Гатлин обичаха да говорят за погребения, обичаха да ходят на погребения; не биха ги пропуснали за нищо на света.

— Ама каза на всички, че има спешен семеен случай в Савана, нещо с леля ти, и ти си заминал да й помогнеш.

— На всички? Преструват се, че съм още жив?

Беше едно Ама да се опитва да убеждава скърбящия ми баща, че просто съм заминал някъде. Но да се опита да заблуди целия град, беше налудничаво дори и за нея.

— Ами татко? Няма ли да се досети, когато така и не се прибера у дома? Не може да вярва, че ще остане завинаги в Савана, нали?

Леля Пру се надигна и отиде до кухненския плот, където вече беше отворена кутия с шоколадови бонбони „Уитман“. Обърна капака, огледа подредените в гнездата различни на вкус бонбони. Най-накрая избра един и отхапа.

Погледнах я.

— Пияна череша?

Тя поклати глава и ми показа какво бе избрала.

— Пощальона.

Главата на шоколадовата фигурка, оформена в правоъгълната формичка, вече липсваше.

— Тъй и не разбрах защо хората си харчат парите за скъпи и луксозни бонбони. Ако ма питаш мен, туй са най-добрите бонбони и в двата свята.

— Да, госпожо.

Подсладила душата си с любимите си бонбони, пралеля ми най-накрая се реши и изплю истината.

— Чародейците напра’иха заклинание на баща ти. Той изобщо не знай, че си мъртъв. Всеки път, кат’ доближи до истината, те мятат заклинанието си отново, та даж’ двойно. Той вече не мож’ различи горе от долу. Туй не е естествено, казвам ти. Но пък то и малко неща в Гатлин са естествени. — Подаде ми полупразната кутия с бонбони. — Вземи си нещо сладичко. Шоколадът пра’и всичко по-хубаво. Дъвчащ карамел?

Бях погребан в „Грийнбриър“, за да могат Лена, Ама и приятелите ми да пазят смъртта ми в тайна от всички, включително и от баща ми, който бе под влиянието на чародейско заклинание и нямаше представа, че синът му си е отишъл завинаги, точно както ми бе казала майка ми. Нямаше достатъчно шоколад на света, който да направи това да изглежда по-хубаво.

Четвърта глава Приказката за рибаря и тигана

Да накарам леля Пру да каже единственото нещо, което исках да чуя от нея точно когато ми бе нужно, бе все едно да си помислиш, че можеш да накараш слънцето да изгрее по твоя воля. Все в някакъв момент, и вероятно по-скоро, отколкото по-късно, ще разбереш, че ти се намираш в неговата власт, а не то в твоята. Поне с мен бе така.

Не можех да погълна още един карамелов бонбон, прокаран през гърлото ми с още една чаша студен чай, докато едно или повече малки кучета се взираха в мен, независимо че още не бях получил единственото нещо, което исках да знам. Налагаше се да започна отначало.

— Трябва да отида в „Рейвънуд“, лельо Пру. Трябва да ми помогнеш. Искам да видя Лена.

Леля ми се намръщи и метна кутията с бонбони обратно на плота.

— О, разбирам. Сега аз „трябва“, щот’ „трябва“ и пак „трябва“… Някой умря и та направи генерал? Да не ка’еш сегичка, че искаш и статуя и свой парк, а? — изсумтя тя отново.

— Лельо Пру… — предадох се аз. — Съжалявам.

— И тъй „трябва“.

— Но за мен е много важно да разбера как да стигна до „Рейвънуд“.

Знаех, че звуча отчаяно, но ми беше все едно, защото наистина бях отчаян. Не бях успял просто да си представя как се озовавам там, не можех да приложа въображението си. Трябваше да има и друг начин.

— Знайш много добре, че с мед се привличат повече пчели, скъпи. Минаването от другата страна не е подобрило маниерите ти, Итън Уейт. Да тормозиш тъй една стара жена…

Вече започвах да губя търпение от игричките на леля Пру.

— Казах, че съжалявам. Все още съм нов в това, забрави ли? Можеш ли да ми помогнеш, ако обичаш? Знаеш ли как да стигна до „Рейвънуд“?

— А ти знайш ли колко съм уморена от тоз разговор?

— Лельо Пру!

Тя стисна зъби и вирна брадичка, както правеше Харлон Джеймс, когато захапеше някой кокал.

— Трябва да има начин да я видя. Майка ми дойде при мен два пъти. Веднъж в огъня, който запалиха Ама и Туайла в гробището, и веднъж в стаята ми.

— Доста сила е туй, да пресичаш от едната на другата страна, но твойта майчица винаги е била по-силна от повечето хорица. Що не попиташ нея? — каза раздразнено леля Пру.

— Пресичане?

— Пресичането отвъд. Не е работа за слабаци. Повечето от нас просто не могат се мръдна оттук.

— Какво означава това?