Прелестно изкупление

Беше вярно и всички го знаехме. Другите четирима съпрузи вдигнаха глави и ни погледнаха, по лицата им бе изписана смесица от съчувствие и забавление. Леля Пру пусна ухото ми и се обърна към последния си съпруг.

— Е, не помня да съм та молила да са жениш за мен, Харлон Джеймс Търнър. Туй значи та прави най-глупавия мъж, когот’ съм срещала през целия си живот!

Ушите на трите малки кученца се наостриха, когато чуха да се споменава името им.

Мъжът, който четеше вестник, се изправи и потупа стария Харлон по рамото.

— Мисля, че трябва да оставиш за малко наш’та хубавица. — После понижи гласа си. — Иначе току-виж си са гътнал за втори път.

Леля Пру изглеждаше доволна от намесата и тръгна обратно към кухнята, следвана по петите от трите кучета и от мен. Когато влязохме вътре, ми посочи стола до масата и се зае да налива подсладен студен чай в две чаши.

— Ако знаех, че шъ ми се наложи да живея с тез петимата след смъртта си, щях да си помисля по-добре за таз история с женитбите.

Ето ги всичките тук — чудех се защо, но после реших, че е по-добре да не питам. Каквато и недовършена работа да имаше леля Пру с петимата си съпрузи и кучетата си, бях сигурен, че не искам да знам.

— Пий, синко — каза Харлон, който също бе дошъл в кухнята.

Погледнах към чая, който изглеждаше много съблазнително, въпреки че изобщо не бях жаден. Едно беше майка ми да ми поднесе пържени домати. Никога не бих се замислил, ако тя ми предложи нещо за ядене. Но след като бях преминал половината гробище, за да посетя мъртвата си пралеля, ми хрумна, че не бях наясно с правилата и изобщо с нито една от порядките тук, нямах си представа как „работят“ нещата в този свят. Леля Пру забеляза, че се взирам в чашата.

— Мож’ да пиеш, не че е необходимо. Но от другата страна е различно.

— Как?

Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна.

— Там, в смъртния свят, не мож’ да пиеш или да ядеш, но мож’ да местиш предмети. Вчера скрих зъбните протези на Грейс. Пъхнах ги в кутията за кафе.

Естествено, типично за леля Пру бе да намери начин да побърква сестрите си дори от гроба.

— Чакай… била си там? В Гатлин?

Ако тя можеше да вижда сестрите си, значи аз можех да видя Лена. Нали?

— Това ли казах?

Знаех, че тя има отговор. Знаех и че няма да ми каже нищо, ако е решила да не го прави.

— Да, всъщност това каза.

Кажи ми как да намеря пътя си обратно до Лена.

— Е, да, но само за няколко минути. Не се надявай на нещо повече. После кат’ фурия, мълниеносно са озовах обратно тук, в „Градината на вечния покой“.

— Лельо Пру, моля те.

Но тя поклати глава и аз се предадох. Леля ми бе толкова инатлива в този живот, колкото бе и в предишния си. Пробвах с нова тема.

— „Градината“? Наистина ли сме в „Градината на вечния покой“?

— Мож’ си сигурен! Всеки път, щом погребат някого, са пръква нова къща на улицата — изсумтя отново тя. — Не мож’ ги спрем да идват, дори да не са кат’ теб.

Замислих се за надгробните плочи вместо врати на всички къщи в гробищните парцели. Винаги бях смятал, че гробището е като града ни — в центъра бяха по-готините и скъпарски имоти, а по краищата бяха победните и занемарени гробове. Оказа се, че и в отвъдния свят не е по-различно.

— Тогава аз защо нямам? Своя къща, искам да кажа.

— Младите нямат свои къщи, освен ако родителите им не са ги надживели. Пък и кат’ съм виждала стаята ти, не мисля, че шъ мож’ поддържа цяла къща чиста.

Виж за това нямаше как да споря с нея.

— Затова ли нямам и надгробна плоча?

Леля Пру извърна очи встрани. Имаше нещо, което не искаше да ми каже.

— Май тря’а да питаш майка си за туй.

— Питам теб.

Тя въздъхна тежко.

— Ти не си погребан в „Градината на вечния покой“, Итън.

— Какво?

Може би беше прекалено рано. Дори не знаех колко време бе минало от нощта на водната кула.

— Предполагам, че още не са ме погребали.

Леля Пру кършеше странно ръце, което само ме изнерви допълнително.

— Лельо Пру?

Тя отпи глътка от чая си, мълчейки. Поне така ръцете й имаха с какво да се занимават.

— Ама не приема добре… станалото. Нито пък Лена. Не си мисли, че не наглеждам и двете. Не дадох ли на Лена старата си огърлица с роза, за да мога да бъда с нея и да я усещам, къдет’ и да се намирам?

Образите на хлипащата Лена, на Ама, пищяща името ми точно преди да скоча, преминаха през съзнанието ми като светкавица. Сърцето ми се сви.

Леля Пру продължи.

— Нищо от туй не биваше да става. Ама го знайше и тя, и Лена, и Макон си имат много проблеми с твойта смърт.

Моята смърт. Думите ми звучаха странно. Изведнъж ужасна мисъл мина през главата ми.

— Чакай. Да не казваш, че не са ме погребали?

Леля Пру допря ръка до сърцето си.

— Разбира се, че та погребаха. Само дет’ не го напра’иха в гатлинското гробище — въздъхна тя, поклащайки глава. — Нямаше дори хубава служба, да ти кажа. Без проповеди, без псалми и оплаквателни жалби.

— Без оплакване? Знаеш как да нараниш чувствата на едно момче, лельо Пру.

Шегувах се, но тя кимна сериозно, навъсена като на погребение.