Прелестно изкупление

— „Госпожица Ама остави скърбящи не само семейството си, но и кръг близки приятели.“ — Той сгъна вестника и го метна на масата. — Къде е частта, в която госпожица Ама остави след себе си две от най-скърбящите, гладни и тъжни момчета, живеещи в дома на Уейт? — потропа нервно той с пръсти по дървения плот между нас.

Отначало не знаех какво да кажа.

— Татко?

— Да?

— Ще се оправим, знаеш го, нали?

Беше вярно. Това бе правила Ама през цялото време, ако се замислиш. Беше ни подготвяла за времето, когато тя нямаше да е с нас. Баща ми със сигурност го знаеше, защото отпусна ръката си тежко на рамото ми.

— Да, млади господине. Знам го.

Не казах нищо друго.

Седяхме заедно в кухнята, загледани през прозореца навън.

— Всичко друго ще бъде ужасно неуважително. — Гласът му звучеше приглушено и знаех, че той плачеше. — Тя ни е възпитала много добре, Итън.

— Определено го направи.

Аз също се борех с напиращите сълзи. Предполагам, че и това щеше да бъде проява на неуважение, както би казал баща ми — да се разциврим, но и двамата го правехме. Така щеше да бъде отсега нататък.

Това беше реалността.

Болеше ме — направо ме убиваше — но беше истинско. Както бе истинска загубата на майка ми. Трябваше да го приема. Може би това бе начинът, по който вселената се разплиташе, поне тази част от нея.

Правилното нещо и лесното нещо никога не са едно и също.

Ама ме бе научила на това.

— Може би тя и Лила Джейн сега ще се грижат една за друга. Може би седят заедно и си говорят, докато похапват пържени домати и пият студен чай — разсмя се баща ми, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

Нямаше представа колко близо бе до истината, а и аз не му обясних повече.

— Череши — само това казах.

— Какво? — погледна ме той объркано.

— Мама обича череши. Направо от купата, помниш ли? — Обърнах се към него. — Но не мисля, че ще успеят да се вредят да кажат и дума от бърборенето на леля Пру.

Той кимна и ме докосна с ръка.

— На майка ти това никога не й е пречело. Тя просто винаги е искала да я оставят насаме с книгите й. Поне докато и ние не отидем при нея.

— Поне — казах аз, но не можех да вдигна очи към него. Сърцето ми блъскаше яростно в гърдите ми и не знаех какво изпитвам в този миг. Част от мен искаше да му каже, че бях видял мама. Че тя е добре.

Седяхме така, без да помръдваме и да говорим, докато усетих, че сърцето ми забива в един друг, познат ритъм.

Лена? Ти ли си?

Излез навън, Итън. Чакам те.

Чух музиката, преди да видя през прозореца Бричката да се появява на алеята. Надигнах се и кимнах към татко.

— Ще изляза да се видя за малко с Лена.

— Не се притеснявай, остани колкото време ти е нужно.

— Благодаря, татко.

Обърнах се, за да изляза, и хвърлих последен поглед към баща си, седящ сам до масата с вестника. Не можех да го направя. Не можех да го оставя просто така.

Посегнах към вестника.

Не знам защо го взех. Може би исках да я задържа с мен още малко, може би не исках баща ми да седи сам, измъчван от всички тези чувства, загледан в тъпия вестник с лошата кръстословица и още по-лош некролог.

И тогава получих просветление.

Дръпнах чекмеджето на Ама и извадих молив номер 2. Вдигнах го, за да го види баща ми. Той се ухили.

— Подострен до крайност. Но после се оказва, че може още повече.

— Това би искала тя, един последен път.

Татко се облегна назад в стола си, докато успя да достигне до чекмеджето, бръкна вътре и метна към мен „Ред Хотс“, любимите й лютиви бонбони.

— Един последен път.

Прегърнах го.

— Обичам те, татко.

После протегнах ръка и избърсах солта, струпана по перваза. Тя се посипа по кухненския под.

— Време е да пуснем духовете вътре.

* * *

Изминах едва половината стъпала на верандата, когато Лена се появи. Тя се хвърли в прегръдките ми, обвивайки тънките си крака около кръста ми. Вкопчи се в мен, а аз я стиснах здраво, сякаш никой от нас не искаше да пуска другия за нищо на света.

Имаше електричество, много електричество. Но когато устните й намериха моите, нямаше нищо друго, освен сладост и покой. Като прибиране у дома, когато домът означава истинско убежище, а не буря.

Всичко бе различно между нас, вече нищо не ни разделяше. Не знаех дали бе заради новия ред, или заради пътуването ми до края на отвъдния свят и обратно. Каквато и да бе причината, вече можех да държа ръката на Лена, без тя да прогаря дупка в дланта ми.

Докосването й бе топло, пръстите й бяха нежни, целувката й сега бе просто целувка. Целувка, която бе толкова необикновена и обикновена, колкото може да бъде една целувка. Не беше електрическа буря или огън, нищо не избухваше, нямаше дори лек токов удар. Лена ми принадлежеше по същия начин, както аз й принадлежах. И можехме да бъдем заедно.

Клаксонът на Бричката ни стресна и ние се откъснахме един от друг.

— О, я стига. — Линк подаде глава от прозореца. — Ще остарея, докато седя тук и ви чакам да се натискате.

Ухилих му се, но не можех да се отдръпна от Лена.

— Обичам те, Лена Дюшан. Винаги съм те обичал и така ще бъде до края на света. А и след това.