Прелестно изкупление

Лена въртеше гердана си с талисмани, чакайки аз да обясня. Предполагам, че нямаше желание точно тя да изтърси на чичо си новината, че вече можем да се докосваме, без това да излага живота ми на опасност. Така че тази чест се падна на мен. Колкото и заинтригуван да изглеждаше Макон, бях убеден, че предишното положение — когато целуването на Лена ме застрашаваше с електрически удар — му бе допадало повече.

Мариан ме изслуша и се обърна към Макон.

— Забележително. Какво означава това според теб?

Той крачеше замислено пред рафтовете с книги.

— Не съм напълно сигурен.

— Каквото и да е, смяташ ли, че ще засегне другите чародейци и смъртни? — Лена се надяваше, че това е някаква промяна в Общия ред. Може би космически бонус, след всичко, което бяхме преживели.

— Съмнявам се, но определено трябва да се провери. — Макон погледна към Мариан.

Тя кимна.

— Разбира се.

Лена се опита да скрие разочарованието си, но чичо й я познаваше прекалено добре.

— Дори да не повлияе на други чародейци и смъртни, това се е отразило достатъчно върху вас двамата. Промяната все трябва да започне отнякъде, дори и в свръхестествения свят.

Чух скърцане и входната врата се тръшна.

— Доктор Ашкрофт?

Погледнах към Лена. Бих познал този глас навсякъде. Очевидно и Макон го бе разпознал, защото изчезна зад рафтовете, като ни придърпа с Лена със себе си.

— Здравей, Марта — обърна се Мариан към мисис Линкълн с най-приятелския си библиотекарски глас.

— Колата на Уесли ли видях отпред? Той тук ли е?

— Съжалявам, но не е.

Линк сигурно се бе смъкнал на пода на Бричката, криейки се от майка си.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — попита Мариан любезно.

— Това, което можем да направим — изсъска мисис Линкълн, — е да погледнеш тази дяволска книга с магии и да ми обясниш как позволяваш на децата ни да я вземат от обществената библиотека, за да я четат.

Не ми беше нужно да поглеждам, за да знам за коя книга говори, но все пак не се удържах и надникнах иззад купчините с книги. Майката на Линк размахваше копие на „Хари Потър и нечистокръвният принц“ във въздуха.

Ухилих се. Беше хубаво да знам, че някои неща в Гатлин никога няма да се променят.

Не извадих „Звезди и ивици“ по време на обяда. Казват, че когато някой любим човек умре, не можеш да ядеш. Но днес изядох чийзбургер с допълнително гарнитура, двойна порция пържени картофи, шоколадово малинов шейк и бананов сплит с горещ фъдж, карамел и сметана.

Имах чувството, че не съм ял от седмици. Предполагах, че в отвъдния свят наистина не бях слагал нищо в устата си и тялото ми го знаеше.

Докато с Лена ядяхме, Линк и Ридли се закачаха, като шегичките им изглеждаха за другите, които не ги познаваха добре, по-скоро като престрелка.

Ридли поклати глава.

— Сериозно? Бричката? Не приключихме ли с темата на път за насам?

— Не те слушах. Обикновено обръщам внимание на около десет процента от това, което говориш — погледна я Линк пред рамо. — Останалите деветдесет процента отделям на това да гледам към теб, докато говориш.

— Да, ясно, а аз съм сто процента заета да гледам в друга посока. — Ридли звучеше отегчено, но вече я познавах прекалено добре, за да се заблудя от тона й.

Линк само се ухили.

— А казват, че математиката не ти върши работа в реалния живот.

Ридли разви поредната си червена близалка и направи истинско шоу от това, както обикновено.

— Ако смяташ, че ще тръгна за Ню Йорк с тази раздрънкана каруца, явно си по-луд, отколкото съм мислила, глупчо.

Линк отърка лицето си в шията й и тя го перна закачливо.

— Хайде, маце. Последния път беше страхотно. И този път няма да се налага да спим в Бричката.

Лена погледна изненадано братовчедка си.

— Спала си в кола?

Рид тръсна розово-русите си кичури.

— Не можех да оставя малкия ми глупчо сам. Тогава още не беше хибрид.

Линк изтри мазните си ръце в тениската си на „Айрън Мейдън“.

— Знаеш, че ме обичаш, Рид. Признай го.

Ридли се престори, че се отдръпва от него с погнуса, но всъщност не се премести и на сантиметър.

— Аз съм Сирена, в случай че си забравил, да ти го напомня. Не обичам нищо.

Линк я целуна по врата.

— Освен мен.

— Има ли място за още двама при вас? — попита Джон, носейки към масата поднос с пържени картофи в едната си ръка, а с другата държеше ръката на Лив.

Лена се усмихна на Лив и се отмести по-навътре.

— Винаги.

Имаше време, когато не можех да накарам двете момичета да стоят в една и съща стая. Но това сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Технически погледнато, за мен наистина бе така.

Лив се сгуши удобно до Джон. Беше облечена с тениската си с таблицата на химичните елементи и косата й бе сплетена на две плитки — нейната запазена марка.

— Надявам се, че не си си й помислил, че ще споделя с теб порцията си — каза тя, придърпвайки към себе си хартиената торба с пикантни чили картофки от подноса.

— Никога не бих застанал между теб и картофките ти, Оливия — усмихна се Джон и я целуна бързо.

— Умно момче.

Лив изглеждаше щастлива, не престорено за пред другите, а истински щастлива. И аз се радвах искрено и за двама им.