Прелестно изкупление

Думите бяха истина, като първия път, когато ги казах, в деня на Шестнайсетата й луна.

— И аз те обичам, Итън Уейт. Обичам те от първия ден, в който се срещнахме. Или още преди това — погледна ме Лена в очите и се усмихна.

— Много преди това — усмихнах й се в отговор, потъвайки в очите й.

— Но трябва да ти кажа нещо — каза тя и се долепи до мен. — Нещо, което вероятно трябва да знаеш за момичето, което обичаш.

Стомахът ми се преобърна.

— Какво?

— Името ми.

— Сериозно ли говориш?

Знаех, че чародейците научават истинското си име, след като бъдат призовани, но Лена не бе пожелала да ми го каже преди, независимо колко пъти я бях молил. Накрая се отказах и реших, че тя сама ще прецени кога да ми го каже. Явно подходящият момент бе сега.

— Все още ли искаш да го знаеш? — ухили се тя, защото вече бе наясно с отговора ми.

Кимнах.

— Джоузефин Дюшан. Джоузефин, дъщеря на Сарафина.

Последната дума бе едва прошепната, но аз я чух така гръмко, сякаш я бе изкрещяла от покрива на къща.

Стиснах ръката й.

Името й. Последното липсващо парченце от семейния й пъзел и единственото, което не можех да намеря на фамилното й родословно дърво.

Още не й бях казал за майка й. Част от мен искаше да вярва, че Сарафина се бе отказала от душата си, за да бъда отново с Лена — че саможертвата й бе нещо повече от отмъщение. Някой ден щях да й разкажа какво бе направила майка й за мен. Тя заслужаваше да знае, че Сарафина не бе изцяло и съвършено зла.

Клаксонът избипка отново.

— Хайде, влюбени гълъбчета. Трябва да вървим към „Дейри Кийн“. Всички ни чакат.

Сграбчих Лена за ръката и я повлякох към Бричката.

— По пътя се налага да спрем на едно място.

— Ще включва ли тъмни чародейци? Ще ми трябват ли ножиците?

— Отиваме само до библиотеката.

Линк отпусна чело на волана.

— Не съм си подновявал читателската карта, откакто бях на десет. Май имам по-голям шанс да оцелея при среща с тъмни чародейци.

Застанах пред вратата на колата и погледнах към Лена. Задната врата се отвори от само себе си и двамата се качихме там.

— О, човече! Сега какво, шофьор ли съм ви? Вие, чародейците и смъртните, изобщо не знаете как да проявявате уважение към човек. — Линк наду музиката, сякаш изобщо не искаше да чуе какво щях да му отговоря.

— Уважавам те и оценявам всичко, което си направил — пернах го шеговито по тила.

Той като че ли изобщо не го усети. Говорех на Линк, но гледах Лена. Не можех да спра да я гледам.

Беше по-красива, отколкото си я спомнях, по-красива и по-реална.

Увих кичур от косата й на пръстите си и тя отпусна лицето си до дланта ми. Бяхме заедно. Беше ми трудно да мисля, да гледам и дори да говоря за нещо друго. После се почувствах гузен, че се чувствам толкова добре, когато все още носех „Звезди и ивици“ в задния си джоб.

— Чакай. Чуй само… — Линк направи пауза. — Точно от това имах нужда, за да довърша новата си песен. „Захарно момиче. Болката е толкова сладка, че да те погледна аз…“

Лена отпусна глава на рамото ми.

— Споменах ли, че братовчедка ми се върна?

— Разбира се, че се е върнала — усмихнах се аз.

Линк ми намигна в огледалото за обратно виждане. Пернах го пак по тила, докато колата потегляше.

— Мисля, че някой ден ще станеш рок звезда — казах аз.

— Трябва да поработя отново по демото си, нали знаеш? Защото щом завърша, потеглям направо към Ню Йорк, към голямата сцена…

Линк дуднеше обичайните глупости, като в доброто старо време. Точно както трябваше да бъде. Това бе последното доказателство, от което се нуждаех.

Наистина си бях у дома.

Трийсет и осма глава Единайсет хоризонтално

— Вие, деца, вървете — каза Линк и пусна последния демозапис на „Холи Ролерс“. — Аз ще почакам тук. Нагледал съм се на достатъчно книги в училище.

С Лена слязохме от Бричката и застанахме пред Окръжната библиотека на Гатлин. Ремонтът бе доста напреднал. Цялата основна конструкция бе завършена отвън, а милите дами от ДАР вече бяха засадили фиданки близо до вратата.

Вътре имаше още доста работа. На едната стена бяха облегнати пластмасови плоскости, а до друга видях инструменти и голям уред за рязане на дърва. Но леля Мариан вече бе заела част от готовото пространство, което изобщо не ме изненадваше — по-скоро би имала половин библиотека, отколкото никаква.

— Лельо Мариан! — Гласът ми отекна по-силно от обикновено и след секунди тя се появи в края на пътеката, по чорапи, без обувки. В очите й изплуваха сълзи, когато се впусна към мен, за да ме прегърне.

— Още не мога да повярвам — стисна ме тя силно.

— Повярвай ми, знам.

Чух звука от подметки, тропащи по голия цимент на пода.

— Мистър Уейт, удоволствие е да те видя, синко.

По лицето на Макон се бе разляла широка усмивка. Тя се появяваше винаги когато ме видеше напоследък, и това бе започнало да ме плаши леко.

Прегърна Лена и пристъпи към мен. Протегнах ръка, за да се здрависаме, но той обви своята почти приятелски около раменете ми.

— И аз се радвам да ви видя, сър. И без това искахме да говорим с вас и леля Мариан.

Мариан повдигна изненадано вежди.

— Така ли?