Прелестно изкупление

Обиколих останалата част от къщата, която изглеждаше абсолютно пуста. После чух пращенето на дърва — като в запален огън — и последвах звука. В подножието на стълбището, встрани от коридора, намерих Макон, седнал в старото си кожено кресло до камината. И точно както очаквах, където бе Макон, там бе и Лена. Седнала на дивана, със свити под себе си крака. Можех да усетя мириса на мастилото от маркера, с който пишеше. Бележникът лежеше отворен в скута й, но тя едва поглеждаше към него. Рисуваше кръгове и кръгове, един след друг, докато страницата се изпълнеше с хаотични драсканици и се разкъсаше от натиска.

Не плачеше — нищо подобно.

Кроеше планове.

— Беше Итън. Трябва да е бил той. Усещах, че е там с нас, сякаш стоеше до гроба си.

Дали бе видяла кръстословицата? Може би затова се бе въодушевила толкова. Огледах се из кабинета, но не видях следа от вестника. Медното кошче до камината бе пълно с купища стари вестници, които Макон използваше за разпалване на огъня. Опитах се да повдигна една страница от един вестник, но успях само да помръдна леко ъгълчето й.

Зачудих се дали щях да успея да направя нещо с кръстословицата без помощта на по-опитен Блудник — като майка ми например.

Ама нямаше нужда да се тревожи за ефекта от призрачното синьо или солта и амулетите. Цялата тази работа с призрачността не беше никак лесна, както си мислят живите.

После видях колко тъжен изглеждаше Макон, докато се вглеждаше в лицето на Лена. Отказах се от вестника и се съсредоточих в разговора им.

— Може да си почувствала следа от същността му, Лена. Гробното място притежава много сила, без съмнение.

— Нямам предвид, че почувствах просто нещо, чичо Макон. Почувствах Итън, Блудника. Сигурна съм.

Димът от огъня се извиваше в кръг над решетката. Бу, любимото чародейско куче на Макон, бе отпуснал глава в скута на Лена, пламъците се отразяваха в тъмните му очи.

— Защото копчето е паднало на гроба му? — Гласът на Макон не се промени, но в него прозвуча умора. Зачудих се колко ли подобни разговори бяха водили, откакто бях умрял.

— Не. Защото той го премести — не се отказваше Лена.

— А какво ще кажеш за вятъра? Може и да е някой друг. Уесли може да го е съборил, като се има предвид, че не е най-грациозното създание.

— Беше само преди седмица. Помня идеално какво се случи — упорстваше тя.

Преди седмица?

Толкова ли време бе минало в Гатлин?

Лена не бе видяла вестника. Не можеше да докаже на никого, че още съм тук, нито на себе си, нито на семейството си или на моя най-добър приятел. Нямаше как да й разкажа за Обадайя Трублъд и за всички усложнения в живота ми, след като дори не можеше да усети, че бях при нея в стаята.

— А нещо друго оттогава? — попита Макон.

Въпросът изглежда я смути.

— Може да си е отишъл. Може би замисля нещо. Не знам как стават нещата в отвъдния свят. — Лена се вгледа в огъня, сякаш търсеше някакъв отговор. — И не съм само аз. Ходих при Ама. Тя каза, че е почувствала присъствието му в къщата.

— На чувствата на Ама не бива да се вярва, щом става дума за Итън.

— Какво трябва да означава това? Разбира се, че може да се вярва на Ама. Тя е най-заслужаващият доверие човек, когото познавам.

Лена изглеждаше бясна и се зачудих какво знае всъщност за станалото на водната кула в нощта на смъртта ми.

Макон не каза нито дума.

— Не е ли така?

Чичо й затвори книгата си.

— Не мога да виждам бъдещето, не съм гадател. Знам само, че Итън стори това, което трябваше да бъде сторено. Целият ни свят — и Светлината, и Мракът — винаги ще му бъде признателен.

Лена се изправи и откъсна една изписана страница от дневника си.

— Добре, но аз не съм му признателна. Разбирам, че постъпката му бе смела и благородна, и всякаква друга, но той ме остави тук сама и не съм сигурна, че си струваше. Не ми пука за вселената, всички светове и спасяването им, вече не. Не и без Итън.

Метна откъснатата страница в огъня. Оранжевите пламъци я погълнаха.

Макон проговори, загледан в огъня.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Лена като че ли не му вярваше.

— Имаше време, когато бях поставил сърцето си над всичко друго.

— И какво стана?

— Не знам. Предполагам, че остарях. И научих, че нещата често са по-сложни, отколкото си мислим.

Облегната на лавицата над камината, Лена също се взираше в огъня.

— Може би просто си забравил какво е да изпитваш нещо подобно.

— Може би.

— А аз не съм — погледна тя чичо си. — И никога няма да забравя.

Тя направи жест с ръка и огънят се надигна, докато се изви около нея и прие форма. Беше лице. Моето лице.

— Лена.

При звука на гласа на Макон, лицето ми изчезна, сливайки се със сивите кълба дим.

— Остави ме. Нека си имам малкото, което ми е останало от него. — Тя звучеше бясна и аз я обичах за това.

— Това са само спомени. — В гласа на Макон също се долавяше тъга. — Трябва да продължиш. Повярвай ми.

— Защо? Ти така и не го направи.

Той се усмихна тъжно, вперил поглед покрай нея в пламъците.

— Точно за това знам най-добре.