Прелестно изкупление

— Итън? — вдигна глава тя. Приведох се по-близо, притиснах бузата си до нейната. Осъзнавах, че не може да ме усети, не се бях върнал при нея, още не. Но знаех, че тя вярва, че съм там, и засега само това имаше значение.

Макон я гледаше, изненадан. Полилеят над масата започна да се люлее, мракът и мъглата изчезнаха от стаята и вътре стана ослепително светло. Огромните прозорци на трапезарията започнаха да се пукат, по тях се появиха стотици стъклени паяжини. Тежките завеси се отдръпнаха встрани като леки перца, отвени от вятъра.

— Скъпа… — започна Макон.

Косата на Лена се къдреше във всички посоки. Затворих очи, а край мен се разнесе силният трясък от чупещи се прозорци.

Итън?

Тук съм.

Това бе всичко, което тя трябваше да разбере.

Най-накрая.

Тринайсета глава Където гарванът те отведе

Лена знаеше, че бях тук. Беше ми трудно да я напусна, но тя бе разбрала истината. Това бе най-важното. И двете с Ама знаеха. Това бе някакво начало.

А и бях изтощен.

Сега трябваше да намеря начин да се върна при нея завинаги. Пресичах между световете за около десетина секунди. Ако можеше и останалата част от пътуването ми да бъде толкова лесна.

Трябваше да се прибера у дома и да разкажа всичко на мама, но знаех, че тя ще се притесни за отиването ми в Съвета на пазителите. От това, което ми бяха казвали Женевиев, майка ми, леля Пру, а сега и Обадайя Трублъд, Отвъдното съдилище не приличаше на място, където човек или чародеец би отишъл доброволно.

Особено човек, който имаше тревожеща се за него майка.

Обмислих отново всичко, което трябваше да направя, всяко място, на което трябваше да отида. Реката. Книгата. „Речните очи“ — двата гладки черни камъка. Това щеше да ми е нужно, така бе казал Обадайя Трублъд. Мислите ми се връщаха отново и отново към тези неща. В света можеше да има безброй черни гладки камъни. Как щях да разбера кои точно бяха „речните очи“, каквото и да означаваше това? Може би щях да ги намеря по пътя. Или пък вече ги бях намерил, но още не го знаех.

Магически черен камък, „окото на реката“. Звучеше ми странно познато. Къде бях чувал за това?

Замислих се за Ама, за всичките амулети, всяка костица, всяка прашинка гробищна пръст и сол, всеки наниз, който ми бе давала да нося.

И тогава си спомних. Не беше от амулетите на Ама. Беше от видението, което видях, когато отворих шишето със спомените в стаята й.

Бях видял камъка да види на шията на Сула Пророчицата. Във видението Ама го бе нарекла „Окото“. „Речното око“. Което означаваше, че знаех къде да го намеря и как да го взема — стига да откриех начин да се добера до Уейдърс Крийк от тази страна.

Нямаше как да го избегна, колкото и смущаващо да беше. Беше време да посетя Великите.

* * *

Разгънах картата на леля Пру. Сега, след като знаех как да я разчитам, не ми беше трудно да открия местата, на които бяха отбелязани вратите. Намерих червения хикс, който бележеше онази, водеща към дома на Обадайя — във фамилната крипта на Сноу, след това започнах да търся всички останали червени знаци по картата.

Имаше много червени хиксове, но коя от тези врати водеше до Уейдърс Крийк? Това не бе отбелязано на картата, не беше като двата края на магистрала — а не исках да рискувам да попадна на някоя от изненадите, които могат да очакват едно момче зад някоя случайна врата в отвъдния свят. Змии вместо пръсти можеха да бъдат направо детска залъгалка.

Трябваше да има някаква логика. Не знаех какво свързва вратата зад семейния парцел на Сноу с каменистата пътека, която ме отведе до Обадайя Трублъд, но сигурно имаше нещо. Струваше ми се, че тук всички бяхме част от едно цяло, че нещо, може би кръвта, свързва някой от тези парцели в „Градината на вечния покой“ с Великите? Ако в гробището имаше магазин за алкохол или ковчег, пълен с любимото уиски на чичо Абнър, „Уайлд Търки“, или руини на изоставена пекарна, в която се търкалят лимонени пайове, той едва ли би стоял далеч от тях. Но Уейдърс Крийк си имаше собствено гробище. В „Градината на вечния покой“ нямаше крипти или парцели за Айви, Абнър, Сула или Дилайла.

После намерих червения хикс, за който майка ми бе казала, че отбелязва един от най-старите парцели и гробове в гробището, и знаех, че трябва да е това.

Така че сгънах картата и реших да проверя на място.

Минути по-късно стоях и се взирах в бял мраморен обелиск. Думата „свят“ бе издълбана в ронещия се напукан камък, точно над зловещия на пръв поглед череп с празни очи, които се бе втренчил в мен. Никога не бях разбирал защо на повечето стари гробове в Гатлин има по един такъв злокобен череп. Но всички знаехме за този гроб, въпреки че бе в най-отдалечения край на гробището, където много отдавна, преди новото гробище да се разрасне, е било всъщност сърцето на старото.