Прелестно изкупление

Последвах Лена нагоре по стъпалата. Въпреки че от последното ми идване в имението снегът и ледът се бяха разтопили, в къщата бе надвиснала гъста мъгла и въздухът бе студен. Лена като че ли не забелязваше какво става около нея, независимо че дъхът излизаше от устата й като плътен бял облак. Вгледах се в тъмните сенки под очите й; изглеждаше отслабнала и крехка, както когато смятахме, че Макон е мъртъв. Тя обаче не беше същото момиче — бе много по-силна.

Някога бе повярвала, че Макон си е отишъл завинаги, но намерихме начин да го върнем обратно. Сигурен бях, че не може да допусне друга съдба и за мен.

Може би Лена не знаеше, че съм тук, но знаеше, че не си бях отишъл. Още не се бе отказала от мен. Не можеше да го направи, не се съмнявах в това — защото, ако аз бях на нейното място, също не бих могъл.

Лена се прибра в стаята си, мина покрай купчината куфари и се пъхна в леглото, без да съблече дрехите си. Махна с ръка и вратата се тресна. Легнах до нея, лицето ми бе до ръба на възглавницата й. Деляха ни само няколко сантиметра.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне само като я гледах.

Обичам те, Лена. Винаги ще те обичам.

Затворих очи и се протегнах към нея. Отчаяно исках да мога да направя нещо. Трябваше да има начин да й покажа, че още съм тук.

Обичам те, Итън. Няма да те забравя. Никога няма да те забравя, никога няма да спра да те обичам.

Чух гласа й в главата си. Когато отворих очи, тя се взираше право в мен, но всъщност през мен.

— Никога — прошепна Лена.

— Никога — казах аз.

Обвих пръсти около къдриците й и изчаках, докато заспи. Усещах как се бе сгушила в мен.

Трябваше да направя всичко възможно, за да намери вестника.

* * *

Докато следвах Лена по стълбището на другата сутрин, започнах да се чувствам: а) като преследвач; и б) като напълно смахнал се тип. Кухнята изпрати огромна закуска — както винаги, но за щастие сега, когато светът не се разпадаше и редът бе възстановен, храната нямаше вид, от който да ти се доповръща.

Макон чакаше Лена на масата и вече похапваше. Все още не бях свикнал да го гледам как яде. Тази сутрин имаше бисквити, изпечени с толкова масло, че то излизаше на мехурчета през пукнатините в тестото; дебели парчета бекон, струпани срещу планина от бъркани яйца в количество, каквото обикновено готви Ама; и сладкиш с боровинки, който Линк в дните си преди да стане Линкубус, би погълнал на една хапка.

И тогава го видях. „Звезди и ивици“ бе сгънат под цяла купчина вестници, от множество страни, едва ли не от всеки край на света. Посегнах към вестника в секундата, в която Макон се протегна към кафето си, пъхайки ръката си през гръдния ми кош. Чувството бе странно, прониза ме студ, сякаш бях глътнал кубче лед. Както ти измръзва мозъкът, когато изпиеш една замразена скрежина, от която обаче сега се вледени сърцето ми.

Сграбчих вестника с две ръце и го дръпнах с цялата си сила. Едното му крайче леко се подаде изпод останалата купчина.

Лошо начало.

Погледнах към Макон и Лена. Макон се бе зачел във вестник, наречен „L’Express“, който май бе на френски език. Лена бе забила поглед в чинията си и чакаше яйцата да й разкрият някаква важна истина.

Хайде, Лена. Точно тук е. Тук съм.

Дръпнах още по-силно и вестникът се измъкна от купчината и се плъзна на пода.

Никой от тях не вдигна глава.

Лена разбъркваше млякото в чая си. Протегнах се към ръката й и я стиснах силно, докато тя изпусна лъжицата и чаят се разля по покривката.

Лена се втренчи в чашата си, помръдвайки пръстите си. Наведе се, за да забърше покривката с кърпата си. И тогава забеляза вестника на пода, приземил се точно до крака й.

— Какво е това? — вдигна го тя от земята. — Дори не знаех, че си абониран за този вестник, чичо Макон.

— Абониран съм. Полезно ми е да съм информиран за ставащото в града. Едва ли искаш да пропуснем последните диаболични кроежи на мисис Линкълн и дамите от ДАР — усмихна се той.

— Как иначе ще се забавляваме, нали?

Затаих дъх.

Тя метна вестника на масата и той падна, със задната си страница нагоре.

Ето я, кръстословицата бе точно там, в неделното издание, както я бях съставил в офиса на „Звезди и ивици“.

Лена се усмихна.

— Ама ще реши тази кръстословица за около пет минути.

Макон я погледна.

— За по-малко, убеден съм. Мисля, че и на мен ще ми отнеме най-много три.

— Наистина ли?

— Пробвай ме.

— Единайсет букви, хоризонтално — започна тя. — Ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак.

Макон я погледна с присвити очи.

Лена се наведе над вестника, все още държейки чашата си с чай в ръка. Гледах я как отново се зачита в думите пред нея.

Моля те, сети се. Моля те.

И когато чашата й започна да се тресе и падна на килима, разбрах, че се е досетила — не беше решила кръстословицата, но бе получила посланието, скрито в нея.