Прелестно изкупление

— Не става така — искаше ми се да можех.

— Някакво заклинание за разкриване на истината?

— Няма върху какво да направя заклинание.

— Върху гроба му? — Джон погледна към Лив, но тя поклати глава.

Никой нямаше точен отговор, защото досега не се бяхме сблъсквали с подобно нещо. Заклинание върху някого, който дори не беше в нашата реалност. Нещо като пробуждане на мъртвите — което бе направила Женевиев и така бе поставила началото на цялата тази каша, а после аз го бях направила отново, след повече от сто години.

Поклатих глава.

— Какво значение има? Итън я иска и ние трябва да му я доставим. Това е важното.

Ама кимна.

— Освен това има само един вид сделка, която моето момче би решило да сключи там. Само едно нещо, което би искал. И то е да се прибере у дома. И това е сигурно — както, че слънцето ще изгрее утре.

— Ама е права — погледнах ги аз. — Трябва да му намерим тази книга.

Линк се надигна.

— Сигурна ли си, Лена? Абсолютно сигурна като смъртта и данъците, че Итън ни изпраща тези послания? Ами ако е Сарафина? Или някой друг, полковник Сандърс например? — сви рамене той.

Знаех кого имаше предвид Линк. Ейбрахам, в неговия бял костюм и тясна вратовръзка, вързана по южняшки. Сатаната в чистия му вид, поне що се отнасяше до нас, обитателите на Гатлин. Това наистина щеше да бъде възможно най-лошият сценарий.

— Не е Сарафина. Знам го.

— Щеше ли наистина да разбереш, ако беше тя? — почеса се по главата Линк. Косата му стърчеше във всички посоки. — Как?

Погледнах през прозореца към волвото на мистър Уейт, паркирано на алеята. Знаех, че разговорът е приключил още преди ръката на Ама да застине неподвижно на рамото ми.

— Просто го знам.

Нали?

Взирах се в тъпия ребус с думи, сякаш той щеше да ми даде някакъв отговор, въпреки че единственото, което знаех, бе, че нищо не знам.

Входната врата се отвори в мига, в който задната се тръшваше. Джон и Лив се бяха измъкнали отзад. Стегнах се.

— Здравейте, деца. Чакаш Итън да се прибере ли? — Мистър Уейт погледна първо към мен, а после и към Ама с надежда. Линк се изправи на крака, но аз извърнах очи встрани. Не можех да понеса отговора.

Повече от всичко друго на света. Повече, отколкото можете да предположите.

— Да, сър. „Чакам“ не е точната дума. Ще се пръсна от скука, когато Итън го няма наоколо. — Линк се опита да се усмихне, но дори и той имаше изражение, все едно ще се разплаче всеки момент.

— Разведри се, Уесли. И на мен ми липсва. — Мистър Уейт се пресегна и разроши щръкналата коса на Линк. После отвори килера и погледна вътре. — Чувала ли си се днес с нашето момче, Ама?

— Боя се, че не, Мичъл.

Мистър Уейт застина на място с кутия зърнена закуска в ръце.

— Мисля да отида до Савана. Няма смисъл, момчето пропуска училище вече доста време. Нещо не е наред. — Лицето му помръкна.

Втренчих се във високата, мършава фигура на Мичъл Уейт, както правех често след смъртта на Итън. След като се концентрирах, бавно започнах да напявам думите на заклинанието за забрава, Oblivio, на което ме научи баба. Трябваше да го правя всеки път, когато видех бащата на Итън.

Той ме погледна с любопитство. Дори не мигах. Само устните ми се движеха и аз шепнех думите, които се бяха появили в съзнанието ми.

— Oblivio, oblivio, non abest Забрава, забрава, той не си е отишъл.

В мига, в който оформих заклинанието, в гърдите ми избухна балон и го отпратих към бащата на Итън, пресягайки се през стаята. Балонът се обви около него. Стаята изглежда се разтегна и после се сви и за секунда ми се стори, че балонът ще се пръсне. После почувствах как въздухът се завихри и внезапно всичко приключи, въздухът си беше просто въздух и ние отново бяхме нормални. Поне толкова нормални, колкото бе възможно.

Очите на мистър Уейт светнаха и той се огледа. Сви рамене, усмихна ми се и пъхна ръката си в кутията със зърнена закуска.

— Е, добре. Какво пък толкова може да прави? Той е добро хлапе. Но ако Итън не се домъкне скоро у дома, доста ще изостане с училището. Ще има да пише домашни и да прави проекти чак до пролетната ваканция. Ще му го предадеш от мое име, нали?

— Да, сър, ще му кажа — усмихнах се аз, докато изтривах от окото си нещо, което можеше да се превърне в сълза. — Ще му кажа следващия път, когато говоря с него.

В този миг Ама направо метна с трясък тигана със свински пържоли върху котлона. Линк поклати глава.

Обърнах се и излязох. Опитвах се да не мисля, но думите ме преследваха като проклятие, като магия.

„Забравящи очи в кутия от ядки,
невинната слепота на един баща,
загубен сред незнанието,
загубил любовта си,
загубил своето момче.
Не можеш да видиш
дори балона,
който се пука пред очите ти.“

Съпротивлявах се на думите.

Но човек не може да надуе балон, който вече се е пукнал.

Дори и аз го знаех.

Двайсета глава Сделка с дявола