Прелестно изкупление

— Това е пълна простотия. „Книгата на луните“ дори не е в нас. Сигурна ли си, че в „Звезди и ивици“ не пише нищо друго?

Линк седеше отново на пода и само стъпалата му се подаваха изпод масата — този път в кабинета на Макон. Не бяхме постигнали никакъв прогрес, но бяхме пак тук. Нова маса. Същите хора. Същите проблеми.

Разликата бе само в присъствието на чичо Макон, наполовина прикрит в сенките на трептящите пламъци от камината, и във факта, че бяхме оставили Ама в дома на Уейт, за да наглежда бащата на Итън.

— Не мога да повярвам, че наистина казвам това, но може би Линк има право. Дори всички да сме съгласни, дори да знаехме, че нямаме друг избор, освен да дадем „Книгата на луните“ на Итън, пак щеше да бъде без значение. Не знаем къде е тя и не знаем как да му я дадем. — Лив каза на глас това, което всички си мислехме.

Аз не казах нищо, само въртях гердана си между пръстите си. Макон бе този, които отговори най-накрая.

— Да, добре… Това са проблеми, не невъзможни фактори.

Линк се надигна.

— Цялата тази история със смъртта… Ами бих казал, че си е определено доста сериозен проблем, че даже и влиза към фактора невъзможност, без да се обиждате, мистър Рейвънуд.

— Намирането на „Книгата на луните“ е възможно, мистър Линкълн. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням къде и в кого я видяхме за последно.

— Ейбрахам — каза Линк, въпреки че всички знаехме отговора. — Той я държеше на Седемнайсетата луна, в пещерата. И я използва, за да призове Бесовете, точно преди…

— Осемнайсетата луна — довърши спокойно Джон.

Никой от нас не искаше да говори за нощта на водната кула. Това обаче само ядоса още повече Линк.

— Супер, лесна работа. Намерете книгата. Направо да вземем да открием дупката в адските блата, където живее полковникът през последните двеста години, и да го помолим любезно да ни даде зловещата книга. За да може мъртвият ни приятел да я използва за не знаем какво точно, незнайно къде.

Изнервена, направих лек жест с ръка към Линк. От решетката на камината изхвръкна искра и го парна по крака.

Той се дръпна рязко встрани.

— Ей, престани!

— Чичо Макон е прав, не е невъзможно — казах аз.

Лив си играеше с гумения ластик, който придържаше затворен червения й бележник — навик, който издаваше, че в момента мисли за нещо.

— И този път Сарафина е мъртва. Няма кой да му прикрива гърба.

Чичо Макон поклати глава.

— Никога не се е нуждаел от нея, опасявам се. Не и наистина. Не можеш да разчиташ, че сега ще бъде по-слаб отпреди. Не подценявайте Ейбрахам.

Лив изглеждаше мрачна.

— Ами Хънтинг и неговата глутница?

Макон се втренчи в огъня. Наблюдавах как пламъците се издигат все по-високо в наситени лилави, червени и оранжеви цветове. Не можех да кажа дали чичо ми наистина ми вярваше или не. Не бях сигурна дали дори за минута беше обмислял някакъв вариант за връщането на Итън. Обаче не ме интересуваше какво си мисли той, стига да имаше желание да ми помогне.

Той ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— Хънтинг може и да е глупав, но е могъщ инкубус. Но дори и сам, Ейбрахам представлява огромна заплаха. Ако има вероятност да се поддадем на страха си от него, най-добре е да приемем още отсега поражението си.

Линк изсумтя от пода зад него. Макон го погледна през рамо.

— Предупреждавам, в случай че сте притеснени и уплашени.

— Кой е казал нещо такова? — възмути се Линк. — Просто искам да имам възможно най-добри шансове, ако ще се хвърлям в гнездо на змии.

— Аз съм — надигна се Джон от мястото си, казвайки го така, сякаш току-що бе открил отговора на всичките ни въпроси.

— Какво? — отдръпна се Лив от него.

— Аз съм единственото нещо, което Ейбрахам иска. И единственото, което не може да има.

— Не ставай глупав — изръмжа Линк. — Звучиш като негово гадже.

— Не съм глупав. Прав съм. Мислех, че аз съм Единият, който е двама, и че аз трябва да… да направя това, което направи Итън. Но не беше така. Сега обаче е.

— Млъкни — сопна му се Линк.

Лицето на Макон се смръщи в гримаса, зелените му очи потъмняха. Познавах това изражение много добре.

Лив кимна.

— Съгласна съм. Направи това, което ти казва гениалният ти събрат инкубус. Млъкни.

Джон я прегърна нежно и се вгледа в Лив, сякаш бе говорил само на нея. Но аз бях чула всяка негова дума, защото това, което казваше, ми се струваше все по-смислено.

— Този път не мога. Няма да си стоя тук и да оставя Итън да се забавлява сам. Веднъж и аз ще участвам в купона и ще се изправя срещу това, което идва за мен. Или този.

— И кой е той? — попита Лив, без да го поглежда.

— Ейбрахам. Ако му кажете, че сте готови на размяна, той ще дойде за мен. Ще ви даде „Книгата на луните“, ако получи мен. — Джон погледна към Макон, който кимна.

Линк изглеждаше скептичен.

— Откъде знаеш?

Джон се усмихна криво.

— Ще дойде. Повярвай ми.

Макон въздъхна и най-накрая се извърна от камината и се обърна към нас.

— Джон, оценявам предложението ти и куража ти. Ти си прекрасен млад мъж, макар да си имаш своите демони. Всички си ги имаме. Но трябва да помислиш малко по-дълго дали наистина си готов за тази размяна. Тя е възможно най-крайната мярка, нищо повече.