Прелестно изкупление

А на всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че той е танцувал повече от един път със самия дявол в имението „Рейвънуд“, преди то да изгори по време на Гражданската война.

Когато ги помолих да разяснят малко повече, те не пожелаха.

— Тъй се казва. Той станал и танцувал с дявола. Сключил сделка. Не ми се нрави да говорим повече, нито пък да мислим за него — поклати толкова яростно глава леля Мърси, че се уплаших да не й се откачат зъбните протези.

— Да кажем обаче, че сте помислили за него. Къде си го представяте, на някое конкретно място? — опита отново Линк, както правехме вече цяла нощ.

Най-накрая леля Грейс успя да попълни липсващото парче от пъзела, който Сестрите смятаха за разговор.

— Е, в неговото място, естествено. ’Секи с малко разум в главата, шъ го знай.

— И къде е това място, лельо Грейс? Госпожо? — Поставих ръка на рамото на Линк, за да го успокоя. Това бе първото ясно изречение, което чувахме от нея през последните няколко часа.

— Тъмната страна на Луната, тъй помня. Къдет’ се събират ’сички демони и дяволи, когат’ не се пържат в адски мъки долу.

Сърцето ми се сви. Нямаше да стигнем доникъде с тези двете.

— Супер. Тъмната страна на Луната. Значи Ейбрахам Рейвънуд си живее като в албум на „Пинк Флойд“. — Линк вече се заяждаше.

— Тъй каза Грейс Ан. Тъмната страна на Луната — кимна отегчено леля Мърси. — Не знам що вий двамата се държите, кат’ че ли туй е голям проблем.

— Къде по-точно е тъмната страна на Луната, лельо Мърси? — Ама приседна до пралелята на Итън и ласкаво взе ръцете на старата жена в скута си. — Ти знаеш, нали?

Леля Мърси й се усмихна.

— Разбира се, че знам — погледна тя към леля Грейс. — Щот’ татко ма избра преди Грейс. Знам ’сякви нещица.

— Е, къде е? — попита Ама.

Грейс изсумтя и издърпа един албум със снимки от масичката за кафе пред тях.

— Младоци… Държат се тъй, сякъш знаят ’сичко. Сякъш сте на крачка пред дома, само щот’ сте живели годинка-две повече. — Тя почна да прелиства лудо страниците, като че ли търсеше нещо конкретно. И явно беше точно така.

Защото там, на последната страница, под една хербаризирана камелия и сгъната бледорозова панделка беше залепена откъсната горната част от кутийка кибрит. Беше рекламен, от някакъв бар или клуб.

— Да пукна на място — изруга Линк, което му спечели плесване по главата от леля Мърси.

Ето я, отбелязана с рисунка на сребриста луна.

„Тъмната страна на Луната“. „Най-добрият бар в Ню Орлиънс от 1911 г.“

„Тъмната страна на Луната“ бе конкретно място.

И там може би щяхме да намерим Ейбрахам Рейвънуд. Както и „Книгата на луните“. Ако Сестрите не се бяха смахнали напълно, разбира се, а тази възможност никога не биваше да се изключва.

Ама хвърли поглед към кибрита и излезе от стаята. Спомних си историята за посещението й при бокора и разбрах, че не бива да я притискам повече.

Вместо това се обърнах към леля Грейс.

— Може ли да я взема?

Тя кимна и аз отлепих старата хартийка от страницата. По-голямата част от цвета на Луната бе изтрит, но все пак надписът ясно се четеше.

Отивахме в Ню Орлиънс.

* * *

В мига, в който влязохме в Бричката, Линк наду някаква песен от „Тъмната страна на Луната“ на Флойд и започна да крещи, за да надвика музиката. Когато намалихме на завоя, аз спрях музиката.

— Остави ме в „Рейвънуд“. Трябва да взема нещо, преди да тръгна за Ню Орлиънс.

— Чакай малко. Идвам с теб. Обещах на Итън да те наглеждам и ще спазя обещанието си.

— Няма да взема теб, а Джон.

— Джон? Това ли ще вземеш от „Рейвънуд“? — Очите му се присвиха. — Няма начин.

— Не ти искам разрешението. Казвам ти го само за да знаеш.

— Защо? Какво има той, което аз нямам?

— Опит. Той познава Ейбрахам и е най-силният хибрид в Гатлин, доколкото знаем.

— Ние сме еднакви, Лена. — Линк определено беше настръхнал от възмущение.

— Ти си повече смъртен, отколкото е Джон. И точно това харесвам в теб, Линк. Но това те прави и по-слаб.

— Кого наричаш „слаб“? — Той стегна мускулите на гръдния си кош и ми направи демонстрация; направо щеше да скъса тениската си. Беше като Непобедимия Хълк.

— Съжалявам. Ти не си слаб. Просто си три четвърти човек, което е прекалено много за това пътуване.

— Както и да е. Виж дали ще минеш и двайсет метра през Тунелите без мен. Ще се върнеш тук, молейки ме за помощ, преди дори да кажа… — Млъкна и лицето му доби празно изражение. Класически а ла Линк момент. Понякога думите просто изчезваха, преди да изминат разстоянието от мозъка му до устата. Най-накрая се отказа и сви рамене. — Нещо… Нещо много опасно.

Потупах го по рамото.

— Чао, Линк.

Той се намръщи, натисна педала за газта и се понесохме с ръмжене надолу по улицата. Не беше обичайното раздиране на въздуха, с което инкубусите се пренасят в пространството, но все пак момчето си беше три четвърти рокер. Точно както го харесвах — моя любим Линкубус.

Не го казах на глас, но бях сигурна, че той го знае. Превключих светлините на светофарите на зелено за него по целия път към шосе номер 9. Бричката никога не беше летяла с такава скорост.

Двайсет и първа глава Тъмната страна на Луната